"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Ноември, 2017
Март, 2017

Вяра и неверие

 

 

Жанета ИВАНОВА

Разбиране за понятието „вяра“ намираме в Свещеното Писание на Новия Завет: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда.“ /Евреи 11:1/ В този текст св. ап. Павел цитира думата „вяра“ πίστις /гр. ез./, като някъде се превежда „доверие“. Друго разбиране гласи: „Вярата е даване твърда увереност“. Твърдата увереност е равна на живата представа, което означава да имаш яснота. Но живата представа дали е твърда увереност? Възможно ли е старозаветната вяра на Аврам /например/ да има яснота за Светата Троица? Вярата е тази, която разкрива Бога, но между вярата на Аврам и християнската вяра вероятно има разлика. Тук няма да разглеждаме точно този момент.

Както св. ап. Павел цитира на гръцки език новозаветните термини и поставя началото на една нова ера в християнството, така и цялата александрийска култура дава нов тласък и нова понятийна система. Езиковите форми влияят върху човешкото мислене и св. ап. Павел много добре е осъзнавал прехода между староеврейската и прозелитската култура. За това той поставя нови езикови играчи в изгрева на християнската религия. Извличаме три думи-понятия от текста в Евреи 11:1 – представа, надежда и разкритие.

Вярата е жива представа за опрделено нещо, разбиране на материята и същността на нещата. Представата не е някаква илюзия, тя е обвързана с вземането на решения,оформени на базата на познанието. Представата е познание, защото тя ни кара да се надяваме /έλπιζομένων/, а надеждата разкрива непознаваемото. А след като познаваемото може да се опознае и види, означава че то е достъпно и само дава достъп до себе си, като става убеждение /έλεγχος – контрол -букв. превод/. Кое е то тогава? Ако представата е илюзия, тя не би могла да има функцията на разкриване. Илюзията не разкрива нещата, а ги скрива, обърква и не почива на реални факти. Представата, като познание в горния текст, почива на реални факти и просветление. Ето защо ние придобиваме увереност и надежда в това, което още не сме видели. Дори теорията за еволюцията на Дарвин, която години наред подклаждаше огъня на неверието, доказва, че в света действа свръхчовечен Разум. А отъждествява ли човек този Разум с Бога на Библията – това вече е въпрос на неговия личен и съвършен свободен избор1.

Вярата е тясно свързана с надежда. Човек не може да се надява на нещо, ако не вярва в него. Да се надяваш без вяра е в областта на илюзиите и фантазиите, бляновете и мечтанията, но това няма нищо общо с реалността. Вярата сама по себе си е реална, свързана с реалността, макар да се простира отвъд измеренията.

Вярвайки, пред очите ни се разкрива същността на вярата, на онова, което се крие зад нея, нейната конструкция, основи, смисъл и цел. Вярата демитологизира и демистифицира това, което е вложила у себе си. Разкриването на нещата представляват също и откровение. Откритието е свързано с миналото, настоящето и бъдещето, с историята. Но то е и надисторическо, като археологията, обвързано е с доказателства и факти, разкриващи загадки и тайни. Те престават да са забулени, защото вярата е разкрила тяхното предназначение и смисъл.

Разкритието е в основата на вярата, защото самата вяра е разкритие. Според определението на Блажени Августин "вярата е приемането на една или друга мисъл със съчувствие или съгласие2. Тя има онтологически и сотериологически измерения и дава възможност за различен, прогресивен, друг начин на мислене. Вярата не противоречи на истините на разума, а ги допълва. Навлизането на християнството в света още при античната култура, а после след “епохата на Просвещението”, прилича на научна революция, доказваща действията и смисъла на вярата, центрирана в християнската религия.

Църквата от своя страна развива, предава и съхранява вярата. Тя не се стреми да доказва битието на Бога. Пътят на нейното доказателство е друг: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“3. Вярата е обвързана с религията, която е наука и не потиворечи на здравия разум. Дълго време се е смятало и са се опитвали да наложат мнението, че религията няма нищо общо с науката. Но това твърдение днес, освен че е безпочвено, звучи архаично и наивно. Вярата не е теорема и за това истините в религията, както и във философията не се доказват, а се приемат или отхвърлят.

След като вярата има способността да разкрива, както го прави и науката, това означава, че двете са взаимосвързани. Целта на вярата се състои в това, да води човека към разбиране4. Ако научните постижения са добри дела в полза на човечеството, защо не. Истинската вяра е свързана с добри дела, както казва св. Йоан Лествичник: „Онзи, който, без да има истинска вяра, извършва някои добри дела, той е подобен на човек, който загребва вода и я излива в продънен съсъд.“ Добрите дела без наличието на вяра са безмислени, по думите на светеца. А св. Симеон Нови Богослов стига още по-далеч, като казва: „Вярата е това, да бъдеш готов да умреш заради Христа и Неговата правда, убеден, че такава смърт принася живот.“

Това измерение на вярата не се вмества в светските стандарти, защото, за да го разбере човек, е необходимо да има Христов ум, развити духовни сетива и откровение, че не е от този свят. Ние живеем в света, но не сме от него. Христос е нашия живот, спасение, вяра, надежда и любов. Извън Него сме изгубени. Извън Него няма нищо. Има ли смисъл да устройваме земния си живот, когато Бог Го няма? Всичко ще бъде напразно, суета на суетите. Какво ли можем да вземем със себе си след смъртта?

Св. Теодор Едески казва: „Вярата създава доброто устроение. Тя ражда страх Божий, страхът Божий научава на спазване на заповедите или на устроение на добър деятелен живот.“ Това е другият аспект на вярата. Страхът от Бога не е сковаващ или обременяващ, той е любов, почит, благоговение. Той изгражда и развива духовния ни човек и ни кара да познаваме и обичаме още повече Бога. Страхът от Бога ни утвърждава и убеждава в ценностите на християнската вяра, развива и задълбочава взаимоотношението ни с Него. „Истинският християнин е убеден във вярата си не поради доказателствата, които се привеждат в полза на тази вяра, а поради вътрешната си връзка с Бога и личния си духовен опит, поради духовната си любов към Христовото учение и хармоничната си духовна нагласа, спрямо вечните спасителни истини, поради осезателната радост, която Бог излива върху него, заради искрената му вяра.“ /Арх. Серафим Алексиев/. Да бъдеш убеден във вярата си, означава да имаш доказателство за съществуването на Бог или обратното, за несъществуването на Бог. Лайбниц твърди обаче, че съществуването на Бог не може да се докаже.

Духовният опит е повече от доказателството, от знанието и познанието, въпреки че е свързан с тях, но основният двигател на този духовен опит е личната връзка с Бога. На вярата е свойствено да приема определена истина с ясното съзнание за различаване на начина за това възприемане от знанието5. Личната връзка с Бога развива цялостното верую у човек и любовта му към Христовото учение. Божията любов изобличава греховното състояние у нас, греховете и цялата паднала човешка природа. Божията любов ни кара да се отвращаваме от греха и да пожелаем да живеем друг живот, праведен и свят. Божията любов ни променя, новоражда, обновява и освещава, но не с осъждение, а с милост и състрадание. Божията любов, като основа на вярата, ни кара да бъдем с будно съзнание за това, какво е грях и какво е святост. „Началото на обръщането ни към Христа се състои в опознаването на нашата греховност и падение. Когато има такова съзнание, човек чувствува нуждата от Изкупител и пристъпва към Христа посредством смирение, вяра и покаяние… Неосъзналият своята греховност, падение и погибел, не може да приеме Христа, да повярва в Него и да бъде християнин.“ – по думите на св. Игнатий Брянчанинов.

Божията любов и вярата са тясно свързани с усъвършенстването на личността и отварянето на разума. При неверието е точно обратното. То пречи на усъвършенстването и затваря ума на човек, отрича всичко, като го счита за плод на случайността и най-вече отрича Бога, защото не Го схваща. Вярата е свързана с покаяние, а покаянието е пълна промяна на човека, на ценностната му система, светоглед, постъпки, действия и дела. Вярата е началото на нов живот, защото в него е залегнало покаянието. Вярата е и края на един грешен, пагубен, покварен, безнравствен, бездуховен, безмислен и безцелен живот.

Вярата е съставена от два момента: акт на мисълта и акт на волята6. Но какъв е критерият за жива вяра след покаянието, като се знае, че често тя се превръща в мъртва вяра? Как да запазим живата си вяра? Отговорът е, когато има плодове – дела на вярата. “Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? … Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва… Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва… Защото както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва” /Яков 2:14-26/. На неверието не са му необходими дела, защото то вече е мъртво. Тук виждаме рационалния и емоционалния момент на вярата. Тя може да бъде задвижена от емоции, водещи до добри дела или да бъде задвижена от добри дела, водещи до позитивни емоции. Такъв е природният ред на нещата, при който всяко нещо, в зависимост от степента на съвършенството си, заема своето естествено място7.

Ако вярата, според Евреи 11:1, е представа, надежда и разкритие, то неверието е обратното на тези три понятия. Неверието е илюзия, безнадежност и неоткриваемост. Всяка една от тези антоними могат да бъдат представени като философски схеми.
Например, Сократ започва да открива неоткриваемото, да изследва причините за съществуването на Бога. Той е първия философ, у когото се среща „доказателство“ за съществуването на Бога, известно като „доказателство чрез целните причини“8. Неверието не се интересува от причините за съществуването на Бог, защото Го отрича. Както Сократовото „доказателство чрез целните причини“ се основава на реда и целесъобразността, които нашият разум открива във вселената, така неверието се основава на онази материя, която не се интересува от източника и причината за появата на живота и вселената. Ако се интересува, то този интерес напълно изключва Бога. Неверието не схваща космоса и появата на живот, обвързани с някакъв Бог или божество. Бог не може да бъде в никакъв случай нито същество, нито личност, нито Творец за невярващите. Човек е изграден само от материя, а душата не съществува.

В този ред на мисли илиза, че в основите на неверието се корени атеизма. Платон води непримирима борба против атеистите и предлага най-строго наказание за тях9. Той предлага три принципа в своята идеалистическа космология: 1. Космосът има божествен произход. 2. Бог, като най-доброто същество, създава и най-добрия и прекрасен свят. 3. Космосът притежава душа и разум и това са световната душа и световния разум. Аристотел доразвива тези идеи, като говори за движението, че е навсякъде и е цялостен причинно-обусловен процес. То е единно, каузално взаимосвързано и логически предполага един първичен двигател и понятието за първата Причина10.

Космологическото доказателство за Божието битие е една илюзия, безнадежност и неоткриваемост за неверието и невярващите, които не приемат и не признават факта, че Бог е първата причина на движението, началото на всички начала, като вечна и невъзникнала причина. Неверието по този начин само обезмисля себе си и става ненужно. Вярата апелира към опита, а не към безсмислието, казва В. Несмелов в „Науката за човека“: „Ако човек не притежава подобен опит, а се ограничи “само с логиката на християнското вероучение, то би достигнал само до съзнанието за неговата непостижимост или просто немислимост. И ако остане само при мисълта за тази непостижимост, то той ще намери в тази мисъл основание не за своята вяра, а за своето неверие”. Тук отново идва обективния момент на вярата, както схоластиците го определят – gratiа gratis data – вярата която не вярва и следствие от което човек получава вярата като Божи дар. “За човеците това е невъзможно” – пише св. ап. ев. Матей /Матея 19:26/ като тази вяра я определя като вяра в невъзможното. Тогава има и неверие във възможното, но то става безумство /1 Коринтяни 1:23, 27; 3:19/, безмислица, невъзможно и абсурдно. От логическа гледна точка, вярата, която не вярва и неверието, което вярва, са абсурд и безсмислица. Но абсурдът и безсмислицата са категории, които установява разумът.

Разглежданата тема „Вяра и неверие“ има много гледни точки. На първо място разясняването какво е „вяра“ и какво е „неверие“ е дълбоко и всеобхватно. Паралелът между двете понятия, осветлен чрез Свещеното Писание, както и с мнението на някои философи, учени, свети Отци и др. е важен за схващане на понятията. Да предположим, че вярата и неверието са като плюс и минус безкрайност. Движейки се по скалата на тази безкрайност, двете понятия имат общи прилики и разлики. Приближавайки се едно до друго, те се доближават до нулата или до „нищото“. „Вярата, откъсната от разумно съдържание, е празна форма, с една дума нищо.“ – /Е. Бутру/. Това означава, че без своето съдържание, цел и задачи, вярата и неверието са една кръгла нула, едно нищо, едни безмислени теореми, които, представени като теории, взаимно се отричат и изключват. Но самото отрицание, което е характерно за неверието, не може да бъде определено като „нищо“, защото то има мнение. Вярата, която пък е „нещо“, от своя страна, също не може да бъде сведена до нула и да се определи като „нищо“, защото тя е ангажирана с конкретики. Доближавайки се до нулата, по скалата на безкрайността, вярата и неверието се изключват взаимно, защото те се изпразват от съдържание. Отдалечавайки се от нулата, вярата и неверието придобиват все по-голяма значимост и идентичност. Нулата е липса на идентичнот и битие. Такава безбитийност е свързана със злото, защото злото няма битие. Но вярата и неверието не са безбитийни. Тогава, можем ли да кажем, че неверието е добро? Можем ли да направим следната съпоставка: вяра и неверие е равно на добро и зло? Определено неверието не означава вяра, въпреки, че то бива използвано, за да доказва вярата, но не може да бъде определяно като зло. Има неверници, които са много по-добри и по-вярващи от вярващите. Както има вярващи, които са неверници и това води до понятието „невярваща вяра“. В този дух на размисли можем да кажем, че понятията „вяра“ и „неверие“ формират светогледа на човека. Това има значение за неговите постъпки, дела и начин на живот. Живот не само в рамките на земното, но в трансцедентен аспект, живот във вечността.

Ние сме post factum на тази земя и в този post factum трябва да внимаваме какво избираме. Неверието не може да изгражда човешката личност позитивно, защото не разполага с позитивна ценностна система. Тук дори и вярата като вяра, без да е обвързана с конкретна религия, се явява като нещо добро. Неконфесионалната и недоктринална вяра е в пъти по-добра от неверието. Пример намираме и в българската литература. Ако надникнем в творчеството на Иван Вазов ще видим, че този момент е много силно застъпен. Иван Вазов изповядва и утвърждава своята вяра, която го крепи през целия му житейски и творчески път. За него вярата е най-съществената стихия на вътрешния живот, без която човек не би бил напълно човек11. Неверието не може да бъде носител на религиозни преживявания, докато вярата носи такива. Според Стоян Михайловски религиозните преживявания носят на човека покой и радост, те са извор на сили и здраве, подпомагат духовния растеж и съдействат за нравственото усъвършенстване. Вярата в Бога е онзи тайнствен живец в дълбините на човешката душа, без който човек линее душевно и телесно и върви към неминуема гибел12. Гибелта, за която говори Стоян Михайловски произхожда от неверието, защото неверието не познава природата на вярата и личността на Бога.

Самото познание е вяра, която идва по различни начини в живота на хората. Един от начините е слушане. “Вярата иде от слушане, а слушането – от слово Божие” /Римляни 10:17/. Еврейският народ най-вече се е развивал религиозно чрез слушане на словото. С появата на пророците освен слушане навлиза и виждането. Пророците започват да проявяват ново светоусещане за Бога, което се изразява във виждането. Така се появява първото благовестие с думите: „Дойди и виж!“, а вярата, като жива представа, също е виждане. Неверието не може да вижда нещо, което не познава или, ако го познава, не вярва в него. Неверието е слепота! “Блажени, които не са видели и са повярвали” /Йоан 20:29/. Дори и да не е видял човек, а е повярвал, пак това се счита за вяра, а не за неверие. Трудно е за неверието да обясни и асимилира адекватно вярата, но вярата обяснява неверието.

За неверието вярата по-скоро е за слабите, безхарактерни и неуравновесени хора. Но това не е така, защото вярата е сила и опит на свободата. Какъв е пътят на неверието тогава? С романите на Ф. М. Достоевски и героите представени в тях, можем да получим отговор. Достоевски изследва докрай пътя на неверието, на отхвърлянето на Бога. Мнозина руски философи са на мнение, че Разколников (“Престъпление и наказание“), Кирилов (“Бесове“), Иван Карамазов (“Братя Карамазови“) са типични „ницшеански“ герои, при това – създадени много преди концепцията на Фр. Ницше за свръхчовека. Д. Мережковски и В. Розанов, Л. Шестов и Н. Бердяев разкриват несъмненото влияние на Ф. М. Достоевски върху Фр. Ницше, изтъквано впрочем нееднократно и от немския писател13.

Неверието има много силно оръжие, което се нарича съмнение. Неверието може да не дойде директно в живота на човек, но чрез съмнението, което действа бавно, като червей, със своята разрушителна сила и прави вярата „болна вяра“. Излиза, че не е толкова лесно да се вярва, по-лесно е да не се вярва, защото неверието изключва Бог и познанието за Него. Познанието за Бог – казва Лайбниц е най-лекото и най-трудното нещо. Най-лесно е по пътя на светлината. Най-трудно е по пътя на мрака. Фитхе допълва: „Мирогледа на човека зависи от състава на неговото вътрешно сърце“. Сърцето на човек винаги е търсело истината, а истината се намира във вярата, вярата е истина, защото Бог е истина. Достоевски казва: „Ако Христос е извън истината, то аз предпочитам да съм с Христос, отколкото с истината.“ Неверието не може да разполага с атрибута на истината, защото то не може да усъвършенства характера на човек, да го доведе до светостта, праведността и всичко онова, с което човек се уподобява на Бога.

Вярата е коренът на святостта, изворът на праведността, животът на праведните14. Можем ли да говорим за „закон на вярата“, след като тя е обвързана със Закона на Бога? Определено вярата е и закон, докато неверието е беззаконие и води до такова. В духовното царство Бог е поставил определени закони, така както в природата. Когато човеке в контакт с тези природни закони, те работят за него. На същия принцип работят и духовните закони на вярата. Законът на вярата е закон за духовното царство, какъвто е законът на гравитацията за физическото царство. Неверието няма закони, няма правила, то е хаос и за това не може да каже: „Да дойде Твоето Царство“, защото не може и не иска да приеме реда и правилата на това царство. От тук следва, че неверието не може да има ясни символи, изповед на възгледите си, насока, обяснение и формулировка.

Вярата има нужда от своята изповед и тя се изповядва, докато неверието не е необходимо да бъде изповядвано и формулирано. Самият смисъл на вярата е тя да бъде изповядвана и дефинирана в теологията на вярата. Тя е твърдение на нещо, което вярваме, потвърждаване на нещо, което знаем, свидетелство за истината, която приемаме. Погрешното мислене, води до погрешна вяра и ако вярата е погрешна, изповедта ще бъде погрешна, а това е решаващ фактор за нашият живот. Правилната изповед е духовен тласък, който задвижва духовните закони, управляващи вселената. Практикуването на правилната изповед води вярващите до израстване във вярата. При практикуването на неверието не може да има градивен елемент, дори не можем да говорим за практикуване, защото неверието няма методология, с която да борави.

Когато говорим за вяра и неверие, трябва да си дадем ясна сметка, че и двете могат да бъдат превърнати във фундамент, който се извежда до понятията „вяра във самата вяра“ и „неверие в самото неверие“. И вярата и неверието са мислеща енергия, която може да се превърне в настойчиво желание, натрапчиви мисли, водещи до крайности, психични отклонения и пагубни последствия, застрашаващи човечеството и планетата земя. Неверието и вярата са сила, проводници на определени идеи, политика, обществено съзнание, източници на една или друга тенденция, диктуваща хода на човешките събития. Нека все пак да се надяваме, че хората ще направят правилния избор. Избор за един по-добър свят, изпълнен с красота, справедливост и добри хора. Хора, които да живеят чрез вяра, защото няма друг начин, чрез който човек да бъде праведен в Божиите очи15.

За Жанета Иванова:
Магистър по теология, богослов. Професионален опит: журналист в български християнски медии, автор и изпълнител на песни. Съосновател на Служение за изцеление и освобождение на наркомани.


Източници:

1Кураев А. Все ли равно как верит?, изд. Братства Святителя Тихона Клин 1994, стр. 54
2Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски“ Богословски факултет, том 2, 1995, стр. 50
3Кураев А. Все ли равно как верит?, изд. Братства Святителя Тихона Клин 1994, стр. 57
4Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски“ Богословски факултет, том 2, 1995, стр. 51
5Пак там, стр. 54
6Пак там, стр. 55
7Маджуров Н., Годишник на СУ „Св. Кл. Охридски“ Богословски факултет, Психология на заблудата според учението на Блажени Августин, том 2, 1995, стр. 37
8Пенков Д., Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание, университетско издателство „Св. Кл. Охридски“ С-я 2008, стр. 15
9Пенков Д., Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание, университетско издателство „Св. Кл. Охридски“ С-я 2008, стр. 50
10Пак там, стр. 68
11Пенков Д., Религиозни аспекти в творчеството на Ив. Вазов и Стоян Михайловски, Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“ С-я 2009, стр. 46
12Пак там, стр. 98
13Пенков Д., Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски, изд. „Добротолюбие“, С-я 2009, стр. 51
14Спържън Х. Чарлз, Съвети към търсещите, изд.“Нов човек“ С-я 1998 г., стр.77
15Пак там, стр. 79