"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Септември, 2017
Юни, 2016

Глашатай на Божията любов в Таити

 

 

Еужин Майерс ХАРИССОН 

В сянката на изваяните палмови дървета на остров от архипелага Дружествени острови в Полинезия бял мъж и местен си говорят. Единият е мисионер, другият – езически вожд. Белият мъж и неговите приятели мисионери за дълго време са били заплашвани със смърт. Фактически трима от тях са били убити. Четирима други са били похитени, ограбени, съблечени и завлечени до потока за да бъдат удавени. Успявайки да се изплъзнат, те преплували до близкия остров, придружени от всички мисионери, освен от един. Този самотен, но решителен мъж е Хенри Нот. Той е научил трудния таитянски език и в премеждия и сълзи е прокламирал Божието Слово за повече от десет години, но все още без нито един обръщенец.

Обръщайки се към местния цар Хенри Нот казал: “Заради безсмъртната ти душа и заради влиянието, което имаш над твоите подчинени, умолявам те за хиляден път, обърни се към Христа. Не отхвърляй повече Неговото славно спасение. Всяка човешка душа е от безкрайна стойност за Него.”

“Без съмнение ти си прав” – отвърнал мургавия туземец. “Но за някой, който е грешал толкова много и е потънал в дълбините на езическата поквара, няма надежда.”

“Има надежда”, отвърнал мисионера. И за да докаже своето становище той цитирал тези ангелски думи. “Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един който вярва в Него, но да има вечен живот.”

Мартин Лутер наричал Йоана 3:16 малкото Евангелие. Когато бил болен за последен път някой му препоръчал за неговото жестоко главоболие лекарство, но той казал: “Най-доброто лекарство за глава и сърце се намира в Йоана 3:16.” И в последните си умиращи моменти той цитирал стиха три пъти.

В оценяването на този златен стих Мартин Лутер и Хенри Нот били единодушни.

ИОАНА 3:16 Е ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО И ЕФИКАСНО ЛЕКАРСТВО ЗА БЕЗРАЗЛИЧИЕТО НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Да се установи мисионерска станция в Таити е била мечта на Уилям Кери още от 1787 година. Кери вместо това бил насочен към Индия, а Хенри Нот, посветеният зидар, бил човека, който установил Божието царство в Таити и останалите Дружествени острови. Той бил роден в Бромзгроув през 1774 г. и бил член на първия екип мисионери, изпратени от новосформираното Лондонско общество. Отплавали с кораба “Дъф” през септември 1796 г. и пристигнали в Таити на 5 март 1797 г.

Имало много доказателства, че хората били пленници на странни и извратени практики. Било удивително да видиш младия цар Ото и неговата царица, качени на раменете на хората. Винаги били носени по този начин, защото ако краката им докоснели земята или някой предмет, то автоматично ставало тяхно. Официалния доклад от първото мисионерско пътуване до Южния Пасифик, публикувано в Лондон през 1799 г. съдържа много удивителна информация, включително следното: “Начинът по който царя и царицата били носени се състоял в следното. Краката им били най-отпред, а телата и главите – назад, облегнати на раменете на носачите, като от тази поза често посягали с ръка и събирали насекоми, които били в изобилие. Единствено царицата от всички жени на острова имала право да яде насекоми, право което никога не забравяла да го упражнява.”

Няколко години по-рано двама бели моряци били изоставени на острова. Имената им били Петър и Андрей. Мисионерите използвали тези двама мъже като преводачи, за да обяснят на царя защо са пристигнали от толкова далече и за да го попитат могат ли да имат закрилата му и могат ли да се заселят сред неговите хора. Когато на царя станала ясна целта на тяхната мисия, той изглеждал много доволен. Дал най-голямата къща в Таити на мисионерите и им дал правото на част от острова. Следващите дни станало ясно, че царят се отнесъл така към мисионерите, защото си мислел, че присъствието им ще му донесе престиж и много западни инструменти, а не защото симпатизирал на духовните им намерения. Царят и хората му били много щедри в снабдяването на мисионерите с хлебно дърво, кокосови орехи, прасета и други храни, но в замяна на това те винаги очаквали щедри компенсации под формата на брадви, гвоздеи и т.н.

Най-силния мъж на острова бил Помаре. Поради напредналата си възраст, той отстъпил царуването на сина си Оту, но фактически той бил истинския цар. Помаре бил мъж с внушителна физика и агресивно, доминиращо поведение. Поради голямата му смелост успял да обедини всички племена в Таити под едно царство и да си разпростре владенията и на други острови.

Помаре бил много приятелски настроен към мисионерите и често идвал да ги види. Винаги, когато идвал бил гладен и оставал да яде. Неговият любим мисионерски приятел Хенри Нот го гледал как поглъща на едно ядене огромно количество зеленчуци и плодове, две пилета и почти килограм свинско. Един от неговите адютанти винаги го хранел, защото достойнството на царя не му позволявало да се храни сам. Мисионерите били удивени да видят, може би най-огромния човек на целия остров да бъде хранен като кукувиче.
Един ден Помаре и неговата съпруга Идеа дошли на посещение, както обичайно на раменете на войните. Няколко от неговите адютанти, носели огромна ракла. Когато мисионерите го попитали за какво е тази ракла той усмихнато отвърнал: “В нея ще сложа подаръците, които ще бъдете така добри да ми дадете.” И той специфично си поискал 20 брадви, 10 ризи, 16 огледала, 12 ножици, 100 гвоздея, 10 гребена, 1 бръснач, 1 одеало и една захвърлена тенджера. Когато тези работи му били дадени, той се огледал наоколо и посочил значителен брой други неща, за които специално се помолил.

Местните били упорити в искането на подаръци. Когато доставките на мисионерите се изчерпали и спрели да дават дарове със щедри ръце, диваците започнали да им ограбват неща, от които те много се нуждаели, и които не можели да бъдат заместени. Кражбата била напълно нормална, фактически тя била част от религията на таитяните. Един от техните богове Хиро бил защитник на крадците. Когато таитяните излизали да крадат, те обещавали на Хиро част от плячката в замяна на неговата помощ.

Мисионерите се сблъскали със специални хора, наречени ареоис. Те почерняли телата си с въглени, а лицата си правели червени. Нямали никакво специално занимание, а само танцували, боксирали се, борели се и се занимавали със шутовщини. Имали практика да убиват децата си веднага след като се родят. Главната жена на Помаре, Идея, била част на това общество и убила три от децата си, откакто пристигнали мисионерите.

Скоро след като стигнали Таити, Хенри Нот и неговата мисионерска компания осъществили първата християнска служба, която се провела на този духовно тъмен остров. Това се случило в неделя, 19 март 1797 г. Събранието се състояло в сянката на няколко огромни дървета. Царят и голяма част от хората присъствали. Помаре казал, че “мечтаел за Книгата на Бог, която мисионерите са донесли” и бил много заинтересуван да чуе посланието. Кой текст използва мисионерът? Иоан 3:16. Когато тези думи били преведени от Петър шведа и истините обяснени, Помаре поклатил главата си в одобрение и възкликнал: “Май ту! Май ту!” (“Много добре! Много добре!”) и това се разнесло като ехо от всички тъмнокожи диваци.
“Ние сме невежи хора и това послание е добро за нас”, казал царят.
“Иоан 3:16 е единственото сигурно и ефикасно лекарство за невежото и суеверно човечество”, казал Хенри Нот.
“Май ту! Много добре!”, съгласили се хората.

ЙОАН 3:16 Е ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО И ЕФИКАСНО ЛЕКАРСТВО ЗА МЪКИТЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Докато Дъф отплавала за своето служение към Приятелските и Маркизките острови, мисионерите започнали нов живот сред диваците и с пламенен ентусиазъм поели своята свещена мисия, заради която дошли. Благовестието за Христовата любов имало тайнствено привличане за мрачните сърца на Таити, но те не схващали кой знае колко относно изискванията на това благовестие за промяна в живота и какво би могло то да им даде. Търговската нагласа на тези хора се вижда ясно в изказването на техния главен жрец Манне Манне: „Вие ми дадохте много говорене и молитви, но много малко брадви, ножове и ножици.”

Трудно е да се обясни красотата на този остров заедно с покварата на неговите обитатели. Истинска красота се разкрила пред мисионерите: зелени долини и изумителни планини, богатата зеленина на хлебните дървета, изобилието на тропическия панданус, нежните вълни на кокосовите палмови гори, фините дантели от гигантски папрати, и, около всичко това - безкрайните сини простори на Тихия океан, чиито вълни се разбиват величествено със своята пяна в кораловите рифове, или се разпръскват в скалистите брегове. Това бил пейзаж, за който Бишоп Хебър писал: „Където всяка гледка е съвършена, и само човекът е долен и унизен”. Таитяните се измъчвали в бездната на скърбите, в която били завлечени поради своето оскверняващо и корумпирано варварство.

Хората се измъчвали от скърбите и опустошенията на войната. Състоянието на война било по-обичайно от състоянието на мир, и това носело ужасни бедствия в техния живот и битие, потънали в кървавите конфликти. Къщите на победения противник били изгаряни, пленниците били жестоко и хладнокръвно заколвани, а тези, които избягвали, се криели в планините и били преследвани като зверове. Оро бил полинезийския Марс и Молох. Неговите олтари били често оцапани с кръвта на човешки жертвоприношения, принасяни за успех във военна битка или за умилостивяване на неговия гняв.

Таитяните се измъчвали в скърбите на жестокостта и други мерзости. В техния див копнеж за отмъщение те открито или тайно наблюдавали обекта, който си набелязвали, докато той се придвижвал от едно място на друго. Когато накрая той бил хванат и убит, убиеца взимал един голям камък и с него удрял тялото, докато станело на каша, след което, като изсъхнело на слънцето, той пробивал дупка в средата до главата и го обличал като тибута (Таитянска традиционна дреха), с ръце, които се клатели висейки, и краката отзад.

Жрецът, който бил официално назначен в един от капищата на Оро казал на Нот: „Когато този храм беше издигнат, всяка греда, поддържаща покрива му беше донасяна като кол, пробил тялото на човешка жертва.”

В своите „Морски пътешествия” капитан Кук дава прецизно описание на облеклото (или липсата на такова) на Таитяните, неговата преценка за техния характер е твърде ласкателна. Той не е бил при тях достатъчно дълго, за да види изцяло мерзостите, които те са практикували. При тях било ежедневие да принасят децата си в жертва на техните идоли, да ги хвърлят в морето за умилостивение на акулите, или да ги пускат в кратера на кипящия вулкан като „свещен” принос. Пиянството, което било почти повсеместно, идвало от една напитка, наречена „кава, която карала хората да изглеждат повече като демони, а не като човешки същества.

Когато някой искал да изкупи някакъв грях, който е извършил, той носел до капището прасе като принос. Но ако грехът му бил сметнат за по-сериозен, тогава той търсел да принесе човешка жертва. Сочейки едно голямо дърво, един местен казал на мисионерите: „Хиляди човешки жертви са били обесени на клоните на това дърво.”

В къщата на един от вождовете било пълно с дървени идоли, сред които идоли на слънцето, луната, звездите и акулите. Всеки от тях имал нож, брадва или чук в ръката си. Така, казал единия от жреците, те убивали този, който ги обидел, освен ако приемлива жертва била принасяна за умилостивяване на престъплението. Много били жестокостите извършвани над хората като част от тяхната религия. Откъм добродетели относно тези приноси, таитяните били в състояние на ужасяваща липса и мизерия. Нот казва за един храм: „Там аз видях приноси, състоящи се от цели свини, костенурки, големи риби, банани, кокосови орехи и други, всички вече разлагащи се, разнасяйки отвратителна воня във всички посоки.”

Представа за варварството на таитяните можела да се придобие от ужасните оръжия, с които те се избивали един друг. Сред тях бил инструмент във формата на дълго копие, на края на което имало три шипа от опашката на скат. Шиповете представлявали яки, остри кости, силно назъбени, и били толкова изкусно закрепени, че когато се забиели в тялото на противника, те се откъсвали от дръжката и оставали забити в раните, така че да не могат да бъдат извадени. Да бъдеш прободен от такова нещо означавало сигурна смърт, след дни или седмици на нечовешки мъки.

Мисионерите открили, че населението на Таити било само една десета от това, което капитан Кук определил тридесет години по-рано. Може да се смята, че изчисленията му са били преувеличени, но със сигурност било видно, че хората намалявали. Два основни фактора причинявали това обезлюдяване: Първо, ужасяващата липса на морал у тези хора; и второ, донесените венерически и други болести от екипажите на чуждите кораби. Относно разврата на Таитяните, великия пътешественик капитан Кук казва: „Това е една бездна от разврат, в която местните са потънали, непозната на никой друг народ, и която никое въображение не може дори да си представи.” Хенри Нот изразил своето мнение, че на Таити нямало и едно момиче на 12 години, избегнало моралното и телесно осквернение. Като следствие, на острова царяла смразяваща мъка, и самите туземците били заплашени от пълно измиране в момента, когато вестителите на Благата Вест пристигнали със своето послание за мир, прошка и святост.

Нот потвърдил, че две трети от бебетата били убивани, било от своите собствени родители, било от някои, които по профеция били детеубийци.

Един от чудовищните обичаи на островитяните, бил да се погребват живи тези, чиито недъзи или слабости ставали бреме за другите. Те изкопавали дупка в пясъка на плажа, след което, под претекст че са довели възрастния си роднина да го изкъпят в морето, те го слагали в дупката, хвърляли камъни и пръст върху него, тъпчели с краката си докато улегне добре, и си тръгвали с безразличие. След това те хладнокръвно си поделяли това, което човека притежавал, обикновено състоящо се само от няколко нищожни предмета.
Изглеждало, че мисионерите започвали един очевидно безнадежден труд сред такива хора. Някои от неженените мъже се отказали от мисията и се оженили за местни жени - езичници. Един от тях - брат Люис, бил убит няколко месеца по-късно. Няколко други мисионери отишли в Порт Джаксън и се отдали на търговия и печалба. А един от тях полудял, опитал се да учи местните на Иврит, и си представял себе си в любовна връзка с кралицата. С обременени сърца другите мисионери продължили своите служения на милостта и усилията да научат местния език. Първите дни те трябвало да използват Петер, един швед, като преводач. Това било много незадоволително, понеже Петер бил много развратен човек, настроен противно на целта на мисията. Било истински празник, когато, на 10 август 1801 г. мисионерите писали до ковчежника на Лондонското Мисионерско дружество г-н Хардкасл: „Със задоволство Ви съобщаваме, че с Божията благодат, както се надяваме, за първи път публично ще говорим на местните на следващия ден. Брат Нот ще бъде говорител.”

Хенри Нот бил само зидар, но както Уйлям Кери в Индия, той имал езикови способности. Той бил първия, който проповядвал на местните на техния собствен език. И когато излязъл лице с лице срещу тези хора в този благоприятен ден, с възторжена радост, извираща от сърцето му, какво било посланието, излязло от устата му? Той изговорил: „О, Таитяни, аз идвам с посланието на безграничната милост към тези, които са в голяма скръб. Аз идвам с радостната новина за спасението на тези, които са под контрола на греха. Аз обявявам благовестието на утехата на тези, които са изпаднали в мрак и печал.” След което той прочел първия стих, преведен на Таитянски език от словото- Йоан 3:16
„Послание на безграничната милост към тези, които са в голяма скръб. Радостна новина за спасението на тези, които са под контрола на греха. Благовестието на утехата на тези, които са изпаднали в мрак и печал. Господ толкова възлюби света!”

ЙОАН 3:16 Е ЕДИНСТВЕНОТО СИГУРНО И ЕФИКАСНО ЛЕКАРСТВО ЗА ГРЕХОВЕТЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Имало много неща, които Хенри Нот не знаел, но той знаел, че това послание не е послание за цивилизоване, а за спасение. Той знаел, че дори и диваците да бъдат цивилизовани без да се покаят, тяхната природа би останала непроменена и те просто биха заменили варварските пороци с пороците на цивилизацията. Затова посланието му било безкомпромисно и изключително евангелско. Но той бил в големи мъки, докато успее да изясни, че вътрешното възстановяване чрез Божия Дух отвътре трябва да намери проявление в променения морал и поведение отвън. Това било главното наблягане, което подигнало враждебност у местните. Доста от тях желаели да са християни само по име и в същото време да си продължат с езическите обичаи, както и да бъдат снабдявани с полезни и нови инструменти от западните държави.

Имало много главоболия и трудности за храбрата мисионерска група. Поради Наполеоновите войни, изминали четири години без никаква подкрепа, без никакво получено писмо от Англия. Следващите седем години само два пъти дошли доставки за подкрепа, при това една от тях била повредена от солена вода. Обувките на мисионерите станали изцяло неизползваеми, а дрехите им се превърнали в парцали и дрипи. Понякога те си доставяли храна единствено като ровели из планините за диви плодове. Корабът „Дъф” бил заловен от французите при второто си пътуване през 1799 г. и всичките тридесет и девет мисионери-новобранци, с изключение на един, който умрял, се върнали в Англия.

Мисионерите проповядвали, молели се и правели всичко възможно да доведат крал Помаре към спасително познание на Исус, но той умрял през 1803 г. оставайки дивак -чудовище до своя край. От информация, до която достигнал, Нот изчислил, че по време на своето тридесет годишно царуване, той извършил 2000 човешки жертвоприношения на своите идоли. Синът му Оту приел името Помаре II. Той бил дори по-жесток и брутален от баща си. Извършил толкова актове на насилие и насадил такава омраза, че през 1805 г., след осем години на страдания и очевидно безплодни усилия, шестима от мисионерите се преместили от Таити на Хуахине. Хенри Нот бил духовния окуражител на тези, които не избягали. Той постоянно ходел на дълги и мъчителни пътувания, за да проповядва. Прекарвал месеци и години над своите речници, в изучаване на Иврит и Гръцки език, и над превода на Новия и Стария завет на езика на Таити. Много скоро Словото на Живота било изпечатано и раздадено.

През 1808 г. къщата на мисионерите била разрушена, на практика всичко било ограбено, а тяхната пишеща машина била стопена за куршуми. Тогава някои от мисионерите избягали, а други - на следващата година. Така в началото на 1810 г. Хенри Нот останал съвсем сам. Той бил „угнетяван...преследван...повален...но не до отчаяние”, защото вярвал, че каузата на Христос един ден ще триумфира. Гледайки към величествената планина, наречена „Диадемата”, той казал: „Тази планина е символ. Това е пророчество. Все пак островът ще стане диадема на изкупените съкровища от Таити.”

Преди това, една група от смели млади жени от Англия отишли в Таити да се оженят за мъже, които не били виждали преди, и да направят домове за тях. Една от тях се оженила за Хенри Нот и се доказала като негов надежден помощник.

Един ден Нот цитирал Йоан-3:16 за може би хиляден път. Един местен извикал: „Истина ли е това?” След като се уверил, че е истина, той казал: „Вашия Бог не е като нашите богове. Вашия Бог има любов, а нашите само жестокост. Жертвите, които им принасяме са само за да ги умилостивим.” След това тъжно добавил: „Вашия Бог има любов към вас, но не и за нас грешните Таитяни.” Нот с нежност му отговорил: „Божията любов в Христос е за всички. Йоан 3:16 казва: „ни един, който вярва”. Това включва и вас.” Хенри Нот бил убеден, че всяко човешко сърце може да бъде спечелено, само трябва да осъзнае, че чудесната Божия любов е отправена към него толкова истинно и съвършено, както никоя друга душа на земята.
Много години Нот обръщал специално внимание на краля Помаре II. Накрая, неговия мрачен ум и варварско сърце започнали да откликват на посланието от Йоан-3:16. Той редовно започнал да посещава службите, провеждани на близкия остров Еймео. С негова помощ и подкрепа била построена църковна сграда. Тя била посветена на 25 юли 1813 г. По време на церемонията по посвещаването Нот обявил, че на следващия ден щяло да бъде организирано събиране за тези, които били готови да се откажат от идолопоклонството и да се научат да служат на истинския Бог. Тридесет и един местни се отзовали, а няколко дни по-късно други единадесет се отрекли от своите идоли. Езичниците ги нарекли „молещи се хора”. Броя на тези, които отхвърлили идолопоклонството скоро се увеличил до 800. След една победоносна битка, на 12 ноември 1815 г. Помаре унищожил всички идоли и олтари, които намерил. Големия идол Оро пръв бил занесен до кухнята на краля и насечен на дърва за огън. Помаре дал на мисионерите своите идоли, дванадесет на брой, и ги помолил да ги пратят в главната квартира на Лондонското Мисионерско Дружество. Във всички части на Таити били построени училища, езическите мерзости били масово прекратени и хиляди се тъпчели да чуят службите на Нот и неговите другари-съработници, понеже по това време някои от мисионерите, които били избягали в Нова Холандия и Нови Южен Уелс се върнали. Даже били пристигнали и нови подкрепления.

Помаре осигурил материали и издигнал църковна сграда в Папаоа, Таити, която била дълга 242 метра и широка 18 метра. Тя имала три амвона, на 88 метра един от друг. Така можели три служби да се провеждат едновременно. Тя била наречена Кралска Мисионерска Църква, и била посветена на 11 май 1819 г. На следващия ден Помаре издал сборник от християнски закони, чрез които хората да контролират поведението си. Написани от зидаря-мисионер Хенри Нот, те станали модел за подобни закони, издадени и в други Тихоокеански острови от техните владетели-християни.
На 16 май 1819 г., неделя, в присъствието на 5000 души, крал Помаре бил кръстен. Тогавашната преса за мисионерите на Таити пише два дена по-късно: „Видяхме как Помаре подигна очи към небето, движейки устните си в молитва. Тази гледка беше много вълнуваща, особено за нашите по-възрастни братя, които са го наблюдавали толкова години.”

Така, след повече от две десетилетия на сълзи и труд, на Таити се осъществило първото кръщение. Двадесет и две години трудности и разочарования, но накрая душата на Хенри Нот била удовлетворена след тези родилни мъки. Във всичките вълнуващи записки за героизма на различни мисионери по света, бихме ли намерили някъде такова посвещение на дълга пред лицето на опасността, твърдост пред скърбите и изпитанията и вярност в продължение на толкова време, и всичко това без никакъв признак на плодове за толкова дълго време, и всичко това да е преодоляно от никой друг освен този зидар на Таити?

Най-накрая жътвата била готова и жътварите имали работа. Следващите десет години стотици кръстени Таитяни станали жадни ученици на Божието Слово и ревностни търсачи на души. Някои от тях, заедно с някои мисионери отишли да занесат благовестието на Борабора, Райатеа, Хуахине и други духовно тъмни острови. Нот проповядвал в голямата Кралска Мисионерска Църква, в неделя и сряда и ходел на проповеднически пътувания из Таити и извън острова.. Една сграда на Еймео, която преди била използвана за принасяне на човешки жертви и други мерзости на обществото на Ареоите, сега била тържествено посветена като място на християнско хваление. Пред публика от 3000 души Нот проповядвал на службата на посвещение, използвайки текста: „Така казва Господ: Небето е Моят трон, а Земята е Мое подножие.”
По време на своето 50 годишно служение Нот се върнал в родината си само два пъти. Понеже само някои части на Новия Завет били отпечатани на Таити, той копнеел да види отпечатана цялата Библия. Той я завършил по време на второто си завръщане в Англия, от 1836 до 1838 г. Тогава той имал интервю с кралица Виктория, на което я запознал с копие от тази Библия. По нейна молба той прочел Йоан-3:16 на таитянски език.
Завръщайки се на Таити, той се трудел до 1 май 1844 г., когато бил призован от Господаря и отишъл в своя вечен Дом. Един от колегите му, Джоузеф Мур, написал: „В последните си дни той особено много говореше за великото спасение.”

Когато книгите бъдат отворени от Божията десница ще се открие, че някои от благородните „Гиганти на вярата” са били мъже, които с едно съвсем елементарно образование живеели живот, отдаден наистина на Христос, в който Неговото служение се изявявало мощно. Високо в свитъка на славата ще бъдат следните от тях:

Уйлям Кери, посветения обущар, който раздвижил заспалата църква и служил пламенно в Индия.

Александър Макей, посветения механик, който претърпял тежки скърби и сълзи в прогонване на мрака в Уганда.

Хенри Нот (1774 – 1844)

посветения зидар, който, в своите героични страдания и неуморен труд, отворил вратата на Таити и Полинезия за уникалната новина на този несравним текст: „Защото Бог толкова възлюби света, че прати своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот.”