"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Ноември, 2017
Октомври, 2015

 Живот за вечността
 

 

 Живко РАЙНОВ

Основен текст: Колосяни 3:1-4

Прочетеният текст следва първите две доктринални глави на посланието, хвърлящи светлина върху Личността и делото на Господ Исус Христос, и поставя началото на неговата практическа част. Като логична последица от разкритите до този момент велики истини, мисълта на читателя е насочена към небето, а не към земята, към небесните неща, а не към земните. Тоест погледът е отправен към невидимите, непоклатими и вечни стойности, за разлика от видимите, временни обстоятелства, сред които ние живеем на тази земя /2Коринтяни4:18/. След всичко, което е направил Бог за нас чрез Исус Христос, очевидно Той желае вниманието ни да бъде привлечено от живота, който ни очаква във вечността.

Подобно увещание, обаче, поне в първия момент, е достатъчно стряскащо и донякъде заплашително – не само за тогавашните християни от град Колос, но дори и за нас днес. Причината е, че, без значение дали става въпрос за далечното време преди две хиляди години или сега, докато жизнения хоризонт на човека не е завладян напълно и изцяло от величествената фигура на Господ Исус Христос и свързаното с Него спасение, той неизбежно е запълнен с много от временните неща, представляващи за него ценност, с която е трудно да се раздели. И в тази връзка между колосяните и нас няма никаква разлика, понеже “Роденото от плътта е плът…” /Йоан3:6/.

Хората се раждат, живеят и умират на този свят, те са изцяло ангажирани с него и да им кажеш да не мислят за ставащото на земята, което ги засяга непосредствено, а да насочат вниманието си единствено към небето, представлява най-малкото сериозно предизвикателство, дори когато става въпрос за християни. Нещо повече – самият Стар завет основно има за свой предмет живота ни на тази земя. Известната 28 глава на Второзаконие описва най-подробно в първите си четиринадесет стиха благословенията, които човек ще наследи, ако слуша Божия глас и изпълнява Божието слово. А подобна на нея е Левит 26. И всичко това е свързано именно с живота ни на този свят. Прокарваната през целия Стар завет идея е, че ако хората изпълняват Божиите заповеди, ще се радват на добър живот – тук и сега. Затова, когато Исус каза, че “…по-лесно е камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство” /Лука18:25/, понеже притежаването на богатство е необходимо условие за такъв живот, това шокира не малко хора, именно защото те познаваха достатъчно добре съществуващото до този момент Писание. Очевидно между двата завета съществува сериозно различие по отношение на ценностната ориентация и мотивация на вярващите. Днес, разглеждайки нещата от новозаветна перспектива, за нас не е трудно за забележим слабостта на Стария завет. Божието слово директно заявява това в Евреи 8:7: “…ако оня първи завет е бил без недостатък, Бог не би търсил място за втори.” Причината е, че Старият завет по същество представлява подготовка и преобраз на Новия. Необходимо е било определен път да се извърви и да се създадат условията за появата на съвършения Нов завет.

Човечеството е трябвало да узрее и осъзнае необходимостта от божествен Спасител. Именно затова толкова бавно, постепенно и неотклонно Господ осъществява Своя изкупителен план. А той може да бъде разделен на два големи периода: плътски или земен, обхващащ времето на Стария завет, и духовен или небесен, започващ на земята и продължаващ във вечността, и управляван според принципите на Новия завет. Тези два периода са населявани от съответстващите им два вида хора, както са описани в 1 Коринтяни15:45: “Първият човек Адам "стана жива душа", а последният Адам стана животворящ дух.”

 

Словото Божие, обаче, не спира дотук и в следващите стихове от 46 до 50  развива категорично този идея: “Обаче, не е първо духовното, а одушевеното, и после духовното. Първият човек е от земята, пръстен; вторият човек е от небето. Какъвто е пръстният, такива са и пръстните; и какъвто е небесният, такива са и небесните. И както сме се облекли в образа на пръстния, ще се облечем и в образа на небесния. А това казвам, братя, че плът и кръв не могат да наследят Божието царство, нито тленното наследява нетленното.”

 

Следователно, ние, християните, макар още да не сме се облекли в “образа на небесния”, не сме вече плътски, а духовни и поради това нашата перспектива е небето. Небето е нашият дом, то е нашето бъдеще, там е и нашето гражданство, съгласно Филипяни 3:20: “…нашето гражданство е на небесата, отгдето и очакваме Спасител, Господа Исуса Христа…”.

И тук възниква въпроса за ролята и значението на живота, който водим на тази земя. До колко той е важен и има ли значение как ще го изживеем, след като ни се казва да насочим цялото си внимание към небето, тоест към следващия живот, който ни очаква? В това отношение Словото Божие има да каже много и важни неща.

Едва ли има човек, който да не осъзнава, че животът, даден ни от Бога, е най-големия дар и той не може да се прахосва и пропилява, като нещо малоценно и незначително. Нещо повече: всеки човек ще бъде съден от Божия безпристрастен и справедлив съд за начина, по който е преживял живота си. И ако невярващите ще бъдат осъдени, защото не са приели Спасителя и Неговото спасение, на вярващите пък ще им се търси сметка какво са направили със същото това спасение, което са приели. А ако някой се почуди защо това е така и не се ли нарушава по този начин принципа на свободната воля, Божието слово отговаря по следния начин: “… вие не сте свои си, защото сте били с цена купени…” /1 Коринтяни 6:19-20/. След като веднаж сме били купени, понеже Христос плати цената за нас, като проля Собствената Си кръв на кръста, ние не принадлежим повече на себе си, а на Господаря, Който ни е купил.

Словото, обаче, продължава нататък и казва: “Защото никой от нас не живее за себе си, и никой не умира за себе си. Понеже, ако живеем, за Господа живеем, и ако умираме, за Господа умираме; и тъй живеем ли, умираме ли, Господни сме” /Римляни14:7-8/. Тези думи са толкова ясни и категорични, че едва ли се нуждаят от коментар. Самите ние и всичко наше принадлежи на Господа: било времето и талантите ни, било парите и имота ни. И ако разхищаваме и пропиляваме нещо от това, което притежаваме, то не е само в наша вреда, но е също и за Божия сметка. И понеже рядко може да се срещне човек, който да разсъждава така, очевидно болшинството християни не осъзнават тази истина. Мнозина от нас продължават да мислят по стария светски начин и да смятат, че животът си е наш и можем да правим каквото си искаме с него.       

Това, обаче, е голяма заблуда, както се вижда от Матей 16:25: “…който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери. Тези думи на Господ Исус изразяват великата истина, че смисълът на човешкия живот – било на земята или на небето – не е да го живеем за себе си, а за Бога. Това означава, че единствено и само Той е, Който придава смисъл и стойност на нашия живот. Имаме право да кажем, че Христос е живота на всеки от нас, което е толкова зашеметяваща истина, че можем само да копнеем тя да ни се разкрива във все по-нарастваща пълнота, докато сме на тази земя.

Следователно, думите от нашия текст, че след като сме били възкресени заедно с Христос трябва да търсим и мислим за това, което е горе, на небето, не само са напълно логични с оглед казаното дотук, но и единствено възможни. След като вече знаем, че стратегическата посока, в която трябва да гледаме през целия ни живот, не е само напред, но и нагоре, жизнено важно е да разберем как да прилагаме това на практика. Понеже е напълно очевидно, че задачата е непосилна за плътския християнин. Защото вече разсъждавахме, че той е заинтересуван само от земния живот. Единственият възможен начин да постигнем целта си е да станем подобни на Христос. Това може да ни изглежда като нещо далечно и непостижимо, но в тази връзка благовестието на Господ Исус отново ни идва на помощ и изявява своята уникална същност в Галатяни 2:20: “Съразпнах се с Христа, и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” Този известен и много важен текст заявява, че животът на вяра в Исус Христос и прилагането на Неговото разпятие води, като естествена последиц,а до изумителния факт Самият Господ да живее Своя живот в нас.

Тук не трябва да забравяме, че приетия при новорождението ни Святи Дух, е също и Духа на Христос. Как тогава да разбираме този стих? Популярното мнение е, че той разкрива духовния ни растеж и промяна по образа на Исус, като се има предвид, че сме храм на Неговия Дух. Поради това обитаващият в нас Святи Дух, изявявайки Личността на Господ Исус Христос, изгражда постепенно подобието ни с Него. Това, разбира се, е вярно, но думите “сега вече не аз живея, но Христос живее в мене” означават, че действително Той живее Своя живот в нас, повярвалите в Него. Практически това означава рязка и видима промяна, при която хората да забелязват в нас Него, Какъвто е разкрит в евангелията.

По този начин се осъществява процес на мултиплициране  на Христос в множество, приличащо на Него, и така се появява една нова раса, която ще насели и обитава вечността. Подобно на Божия Син Исус Христос, това ще бъде раса от Божии синове, които ще имат естество на малки богове, според словото от Псалом 82:6: “Аз рекох: Богове сте вие; всички сте синове на Всевишния.” 

Имайки всичко това предвид, Божиите хора са жизнено заинтересовани да прилагат в живота си кръста на Исус Христос, за да получат желаните резултати. Напълно ясно е, че, ако това не се осъществи, Господ няма да може да живее Своя живот в тях. Трябва най-напред да има разпятие, за да последва възкресенски живот.

Разбира се, от Писанието знаем, че ние вече сме съразпнати с Него, и това е придобивка и постижение на благовестието, отразено и в Галатяни2:20. Господ Исус е осигурил нашето съразпятие, но то трябва да бъде прието и осъществено в живота на всеки от нас чрез вяра. Понеже в духовния живот винаги съществува Божия и човешка страна. Тази е причината защо апостол Павел, като говори най-напред за съразпятието си с Христос в Галатяни 2:20, после казва в Колосяни 3:5: “Затова умъртвете природните си части, които действуват за земята: блудство, нечистота, страст, зложелание и сребролюбие, което е идолопоклонство…” Понеже умъртвяването на изброените пет вида грехове, засягащи съответно тялото, душата и духа, представлява практическо приложение на съразпятието – нашата човешка част, която трябва да бъде извършена.

Словото Божие, обаче, не спира дотук и продължава в Колосяни 3:8: “Но сега отхвърлете и вие всичко това: гняв, ярост, злоба, хулене, срамотно говорене от устата си.” Тук са посочени други пет вида грехове, които трябва да бъдат “отхвърлени”. Очевидно те са по-леки, но по-разпространени и, следователно, по-трудни за отстраняване, в сравнение с предишните. Цитираните два стиха отразяват съществуващото различие между греховете, което, мимоходом само ще отбележим, е учение на цялата Библия.

Подобно изброяване на грехове съществува и на други места в Новия завет, като акцентът е върху нашата отговорност да се справим с тях, в случая чрез думите “умъртвете” и “отхвърлете”. То е полезно и необходимо, за да си напомняме за греха като най-голямото зло в цялото Божие творение, както и цената, която бе платена за неговото унищожение. Борбата срещу него трябва да бъде постоянна и безкомпромисна, особено като се има предвид предупреждението в Евреи12:14: “Търсете мир с всички и онова освещение, без което никой няма да види Господа.”

Оригиналната дума, преведена тук като освещение е хагиасмос, която означава основно чистота и очистване. Ние се очистваме, като се освобождаваме, или както е казано в нашия основен текст - “умираме”, за греховете си. А това неизбежно води до придобиване на святост. Затова, след като  е говорил до този момент за премахване на греха, апостол Павел прави следващата логична и по-висша стъпка, като ни увещава в Колосяни 3:12: “И тъй, като Божии избрани, свети и възлюбени, облечете се с милосърдие, благост, смирение, кротост, дълготърпение.” Понеже тези добродетели обикновено се появяват там, където грехът отсъства. И ако ги сравним с плода на Духа, описан в Галатяни 5:22, ще констатираме закономерно, че с изключение на смирението останалите четири се съдържат там.

Налагащият се извод е, че прилагането на разпятието води до освещение и святост, което дава възможност за възкресенски или духовен живот и насочване на вниманието ни към нещата, ценящи се на небето.

И така, кое е това, което според Колосяни 3:1-2 трябва да търсим, за което да мислим и към което да се стремим? Вече установихме, че сме с цена купени от нашия Господ, за да не живеем повече за себе си, а за Него. Затова и Словото Божие не ни изненадва, като ни казва в Матей 6:33: “Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда…” Тук ключовата дума е “първо”. Бог желае да поставяме на първо място царството Му. Причината за това е ясна: понеже Неговото царство означава Неговата власт и управление. То е област, където се почита Бог и Неговите закони.

В Псалом103:19 е дадена неговата най-важна характеристика: “Господ е поставил престола Си на небето; и Неговото царство владее над всичко.” Първата причина за това е, че Бог е Всемогъщият Цар на това царство.

Следващата според Римляни14:17 се заключава в неговия характер: “Защото Божието царство е … правда, мир и радост в Светия Дух.” Царството на Бога е добро и затова е победоносно и има бъдеще, за разлика от царството на злото.

Макар, че в днешно време Божието царство се изразява в и чрез църквата, между двете има разлика. Царството е по-голямо понятие от църквата. За нея Господ Исус казва, че “…портите на ада няма да й надделеят” /Матей16:18/. За разлика от Божието царство, което владее и побеждава, това, което църквата ще постигне е, че няма да допусне да бъде победена от Сатана. Между двете характеристики има очевидна разлика в полза на царството. Видимата причината за това е, че то е ръководено от Бога, докато църквата – от хора. И доколкото те позволяват Господ да ги направлява, дотолкова Божието царство ще се изразява и осъществява в църквата.

Същевременно в Ефесяни 5:25-27 ние намираме важни думи, които прибавят много съществен щрих към образа на църквата, но също предизвикват и голямо объркване:  Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна.” Този характер на църквата е резултат от съвършеното дело на нашия Господ. Тя е един съвършен и напълно завършен продукт на Исус в Божиите очи, така както и Неговото благовестие е съвършено. Бляскаво е и бъдещето на църквата във вечността – една съвършена, безупречна и достойна невяста на своя Младоженец.

Същевременно, обаче, за всеки християнин е повече от ясно, че действителността, за съжаление, е доста по-различна. И това е в съгласие с казаното по-горе, относно разликата между царството и нея.

Църквата е общност от несъвършени хора, които ще си останат такива до края на живота си, и тя е несъмнен и очебиещ израз на подобно несъвършенство. Поради това не съществува възможност за някаква особено ярка, радикална промяна, преди тя да бъде взета на небето. Всичко това поставя Божиите хора в определено недоумение.

За да се ориентираме по въпроса, ще се спрем най-напред на Второзаконие 18:13: “Съвършен да бъдеш пред Господа твоя Бог.” Цитираният стих изразява изискването на Бога за съвършенство на Неговите последователи. Думата, преведена като “съвършен”, на еврит е тамиим, която означава цял, цялостен, пълен.

Тя е употребена еднакво и когато се отнася за Бога, и за човека. Така например в 2 Царе 22:31 четем: “Колкото за Бога, Неговият път е съвършен…” А малко по-долу в ст.33 се казва: “Бог е силната моя крепост и прави съвършен пътя ми…” Излиза, че пътя и на Бога, и на човека, са еднакво съвършени, тъй като употребената дума е една и съща - тамиим. Което може да означава, че Господ прави възможно несъвършени хора да изграждат съвършено служение. Ако си припомним редица библейски персонажи, поставени като бележити примери за подражание, ще установим, че техният живот е бил далеч от съвършенството, което обикновено приписваме на Бога.

Първият пример в това отношение, за който се сещаме, е Давид. Единственият, наречен от Господа човек по Неговото сърце, той, както е известно, извърши тежки грехове. От това се вижда, че човешкото съвършенство пред Бога не означава липса на недостатъци. Защо това е така? Защото нашето тяло не е още изкупено и това е една обективна реалност. Ние сме подвластни на греха, защото той все още може да действа в нас. Затова трябва да бъде умъртвяван непрекъснато чрез кръста, посредством вяра.

Бог явно съди за хората по силата на тяхното посвещение и желанието да се покоряват и Го следват. Очевидно има такива хора и в тази връзка църквата е в състояние да излъчи един избран остатък, който да бъде съвършен в очите на Господа, и чието съвършенство да се вмени на цялата църква. Защото винаги, и в Стария и в Новия завет, Бог е издигал хора, които са изпъквали и се отличавали от общата безименна маса.

Подобна теза намира потвърждение в Откровение 12:1-2,5: “И голямо знамение се яви на небето, - жена, облечена със слънцето, с луната под нозете й и на главата й корона от дванадесет звезди. Тя бе непразна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди. И тя роди мъжко дете, което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол.” Тук жената е църквата, а мъжкото дете, което тя роди – избрания остатък. Очевидно той се състои от духовни хора, чрез които Божието царство функционира и действа в църквата. Силата на това царство се състои в наличие на такива посветени хора, които поставят интересите на Бога и Царството над всичко земно. И затова то успява и владее повсеместно.

Следователно, ако парафразираме Матей 6:33, да търсим Божието царство означава да търсим и изпълняваме служението, определено за нас, при това с цялото си сърце и всичката си сила. Само тези, които служат и вършат дадената им от Господа работа, градят Царството и са част от него. Те са, които са се устремили истински към небето, поради което и то упражнява своята мощна гравитация спрямо тях. Защото служението не е само велика привилегия, подарена ни от Бога на земята и продължаваща във вечността. То е също тежък труд и безброй неприятности, понасяне на укори и гонения, позор и заплахи за живота.

Че това не са празни думи се вижда от Деяния 20:22-23: “И сега, ето, аз заставен духом, отивам в Ерусалим, без да зная какво ще ме сполети там, освен че Светият Дух ми свидетелствува във всеки град, казвайки, че връзвания и скърби ме очакват.” Това е само бегъл поглед върху картината на живота и служението на великия апостол на езичниците.

Не по-малко впечатляващ е отговорът на Божия служител на подобно предизвикателство: “Но не се скъпя за живота си, като че ми се свиди за него, в сравнение с това, да изкарам, пътя си и служението, което приех от Господа Исуса, да проповядвам благовестието на Божията благодат” /Деяния20:24/. Подобни думи съвършено потвърждават и легитимират истинността на призива в нашия основен текст. Те могат да бъдат казани само от един христоподобен човек, загърбил този свят, чийто дом е небето, който се труди неуморно и героично  за святата кауза на Бога и Неговото царство.

Две хиляди години църквата не е спряла да ражда такива хора. Техният пример показва, че служението е най-важния тест за стойността и значимостта на един живот.