"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Ноември, 2017
Януари, 2017

За робството, ръкополагането на жени и правата на хомосексуалистите

 

 

Д-р Кевин ДЖИЛС

През последните 30 години църквата е въвлечена в ожесточен спор свързан с ръкополагането на жени, а сега и въпросът за ръкополагането на не-целибатни хомосексуалисти излиза на дневен ред. По-голямата част от евангелските християни отначало са се противопоставяли на ръкополагането на жени и сега се противопоставят и на ръкополагането на хомосексуалисти. Те са настоявали, че Библията подчинява съпругите на съпрузите и ясно забранява жените да поучават в църква. За тези, които държат на библейският авторитет, казват те, това решава въпроса. От самото начало едно значително малцинство евангелски християни е заело противоположна позиция силно настоявайки за равенство в църквата и в домът на двата пола. Може с увереност да се каже, че днес мнозинството от евангелските християни е променило своето мнение. Те са започнали твърдо да подкрепят за равенството на половете. Това повдига въпросът за сравнително новият спор за правата на хомосексуалистите и по-конкретно за ръкополагането на хомосексуалисти, които не са целибатни. Ще се случи ли същото? Дали евангелските християни, които сега силно се противопоставят на ръкополагането на не-целибатни хомосексуалисти бавно ще променят своето мнение и ще приемат това развитие?
Без съмнение съществуват прилики в библейските доказателства. И в двата случая има текстове, които говорят негативно за равенството на жените и хомосексуалистите. Ако евангелските християни са били в състояние „да обяснят” стъпка по стъпка трудните пасажи защо това да не се случи и с текстовете свързани с хомосексуализма? Със сигурност може да се твърди също, че и двата въпроса са свързани с човешките права и че всеки християнин трябва да подкрепя всеки стремеж за освобождение.

Еманципацията на робите и жените

Мнозина консервативни християни, които се противопоставят на еманципацията на жените са твърдели, че феминизмът е една модерна светска идея, която модерните християни следват безкритично. Това не е вярно. Самата Библия съдържа един призив за освобождение, който е бил виждан от самото начало. Исус не казва нито една дума за подчиненост и много за обратното. Дори св. Павел, когото мнозина виждат като баща на християнската патриархалност казва някои удивителни неща сочещи в обратна посока. Той настоява, че в леглото съпругът и съпругата трябва да уважават правата на другия (1 Кор. 7:3-4). Същото правило важи и за мъжете и жените когато бракът се разпадне (1 Кор. 7:10-16). Жената може да води в пророкуване и молитва в църквата (1 Кор. 11:5). Водачеството на съпругът трябва да бъде разбирано като себеотричащо служение към съпругата (Ефесяни 5:23,25). В Христос няма „нито мъжки пол нито женски” (Гал. 3:28) – не в смисъл, че половите разлики са премахнати, а че са надскочени в Христос. Да бъдеш „в Христос” е по-решаващо за нечия идентичност от каквото и да е друго.

В продължение на дълги векове преобладаващата патриархална култура е заслепявала очите на мъжете за тези освобождаващи текстове, но в борбата за премахване на робството в Северна Америка от 30-те години на 19 в. тази нишка в библейското свидетелство била преоткрита. Аболюционистите отбелязвали, че робовладелците се позовавали на апостолските текстове, които наставляват робите да се подчиняват на своите господари както важна съставка на тяхната „библейска защита” за притежание на роби – текстове, които обикновено следват наставленията жените да бъдат покорни. Тъй като аболюционистите отричали обвързващата сила на наставленията към робите, настоявайки, че те са единствено практически съвети към робите в една много по-различна ситуация, те не можели да позволят наставленията към жените да бъдат от по-различно естество. Това означава, че в Северна Америка през последния век стремежът към премахване на робството и еманципация на жените са вървели ръка за ръка от самото начало. Повече от 100 години преди светското движение на жените от 60-те години на 20 век съществувало много силно християнско движение за еманципация. В „първата вълна” на феминизма водачи били основно евангелски християни най-вече от Обединената Църква. Един от най-гласовитите и вероятно най-влиятелният бил великият евнагелизатор Чарлс Фини (1792-1875), който бил ръкоположен като (нова школа) презвитерианец и по-късно станал конгрешанин. Той стоял в челните редици на антиробското движение и бил пионер в практиката да насърчава жените да говорят публично по време на своите походи. Той станал професор по богословие в Колежа Оберлин в Охайо и по-късно негов президент. Това била първата институция в света предлагаща равно обучение на мъже и жени. Той работел в близко сътрудничество със сестрите Гримке и евангелистът Теодор Велд, водещите аболюционисти на своето време. През 1837 Сара Гримке синтезирала своите радикални виждания за еманципацията на жените в книгата Letters on the Equality of the Sexes. Двете най-важни книги на Велд са American Slavery as It Is: The Testimony of a Thousand Witnesses (1839) и The Bible Argument Against Slavery (1865). И двете са формиращи в набелязване на правилният подход към въпроса. В първата книга Велд показа, че робството не може да бъде разглеждано абстрактно, отделено от своята реалност, както настоявали защитниците му. Робството било ужасяваща болест в американският живот. Дори ако някой християнски робовладелци били относително хуманни общата практика била толкова ужасяваща, че те все пак правили компромис оставайки част от нея. Робството в Северна Америка принизявало черните виждайки ги като втора категория хора. Робите били купувани и продавани като добитък. Децата на робите редовно били продавани и по този начин откъсвани от своите родители. Жените винаги били заплашени от сексуална експлоатация и ужасяващи наказания били нанасяни на робите по волята на техните бели господари. Във втората книга Велд нападал „библейската защита” на робството. Той предлагал алтернативно разглеждане на ключовите текстове наблягайки на всеобхватността на темите са свободата в Писанието, за които той твърдял, че били водещи и че робството в Библията било нещо много различно от робството в Северна Америка. В древният Израел робството не било до живот, господарите били ограничавани от много хуманни закони и цветът на кожата не бил от значение. Този подход в стремежа за премахване на робството бил пророчески. Велд успял да види, че сериозните доказателства показващи реалността на робството, подходът към Библията, който гледал на голямата картина и убедеността, че социалните условия на библейските писатели и на хората от друга епоха не трябва задължително да бъдат едни и същи трябва да играят роля във всяко позоваване на Библията.

Други следвали подходът на Велд настоявайки конкретно за правата на жените. Те поставили под въпрос традиционния прочит на Писанието по отношение на жените и настоявали, че подчинението на жените няма смисъл и е принизяващо. На практика Библията не подкрепяла неотменното подчинение на жените и което е по-важно жените били точно толкова интелигентни колкото мъжете, притежавали еднакви ако не и по-добри качества да говорят и били напълно способни да водят.
Наследниците на Уесли били забележителни кръстоносци. Б.Т. Робъртс, основател на Свободната Методистка Църква, бил автор на една от най-радикалните евангелски защити на феминизма и по-конкретно за ръкополагането на жени. Епископът на Свободната Методистка Църква У. А. Селу разглеждал същите въпроси в своята книга Why not? издадена през 1894 г. А.Д. Гордън евангелизатор баптист и основният двигател за основаването на Колежа Гордън, който по-късно станал Богословската семинария Гордън-Конуел в Нова Англия написал най-убедителната защита за проповедническото служение на жените в „Missionary Review“ през 1894, статия, която днес все още се цитира. Армията на Спасението, основана през 1894 г. от Уилям Буут, бивш методистки служител отишла дори по-далеч като превела в действие тези принципи. Жената на Уилям, Катерине, била неуморен защитник за равентвото на жените. През 1850 г. тя написала брошура озаглавена „Служението на жените.” Армията на спасението била основана на принципа на равенство между половете. Последната значима творба, за която аз вярвам, че най-добре представя идеите от първата вълна на евангелският феминизъм била написана от методистката Лий Анна Стар и била озаглавена: The Bible Status of Women (1926). Книгата все още си заслужава да бъде прочетена.
Какво се случило с това евангелско видение?

Защо вдъхновеният от евангелието стремеж за социална справедливост пресъхнал? Защо евангелските християни като цяло се противопоставяли на видението за граждански права през 60-те години и на последвалата втора вълна на феминизма? Без съмнение множество сили оказвали влияние, но водещо място трябва да бъде дадено на цялостните промени в евангелското богословие през този 100 годишен период. Пред лицето на растящото приемане на „висшата критика” през втората част на 19 век и на появилото се в резултат на това поставяне под въпрос на неща преди това приемни за сигурни евангелските християни в Америка заели защитна и реакционна позиция. Схоластичните калвинистки богослови от семинарията Принстън, които подкрепяли робството като членове на старата южняшка аристокрация и понеже били в състояние да намерят текстове в негова подкрепа в Библията положили основата за тази промяна. В отговор на новото критическо изследване на Библията те твърдели, че всяка дума от Библията е буквално Божие слово. Това, което казва Библията казва Бог. Това ги накарало да смятат, че Библията е в основата си набор от надвременни, надкултурни и божествено дадени твърдения, като всяко едно от тях казва едно и също относно даден въпрос. По този начин Чарлз Ходж, вероятно най-влиятелният от богословите на Принстън, твърдял, че богословието е просто въпрос на събиране на текстове в Библията и на тяхното подреждане в определен ред. Според това виждане за Библията и богословието ако могат да бъдат намерени един или няколко текста, които подкрепят войната, робството, подчинението на жените или нещо друго това решава въпроса. Ясната идея била, че историческата традиция, логическата аргументация или опита нямат място при формирането на богословска позиция. Не е изненадващо, че евангелските християни, които повече или по-малко приели тази позиция не били в състояние да намеря място за втората вълна на феминизма, която избухнала през 60-те години. Те били хванати в защитна позиция.
Това богословие довело до появата на това, което наричаме „фундаментализъм.” Мнозина, които заели подбна реакционна позиция градейки на основата на библейскто виждане на Принстън и на други влияния развили едно боголсовие на отделянето и на различни диспенасции в Божието действие в света, при което обществото трябвало да достигне до една най-ниска точка пред Бога преди Той да се намеси и да донесе златният Милениум. В това „премилениално” богословие социланата дейност не била насърчавана. Всеки опит да се направи света едно по-добро място единствено забавял връщането на Христос! Светът трябвало да стане по-лош преди настъпването на Милениума. Проповядването на благовестието било това, върху което християните трябвало да се концентрират. Подобно богословие изцяло отсичало корена на всеки евангелски стремеж за социална реформа, който имал толкова чудесна история. През 60-те години това богословие процъфтявало сред евангелските християни и по този начин тяхната социална чувствителност била слаба.

Узряване на евангелското движение

Когато започнала втората вълна на феминизма евангелското движение се намирало в едно състояние на преход. То предпазливо отново навлизало в света на богословското научно изследване, което изисквало едно по-сериозно приемане на човешкият елемент в Библията, един по-холистичен подход към систематичното богословие и по-голямо съзнание за активна социална съвест. Тези развития създали значително напрежение между тези евангелски християни, които чувствали, че всички стари сигурни неща биват изоставени и тези, които настоявали за промяна. Втората група скъсала със старият фундаментализъм и започнала да преформулира евангелската позиция. Те приели една критическа методология в библейските изследвания, която ги принудила да признаят, че голяма част от Библията е в наративна форма (история) и динамично се различава в много неща, които казва по множество важни въпроси. Това довело до повишен интерес към херменевтиката – как да тълкуваме правилно това, което е написано и правилно да прилагаме това учение в друга епоха. Пробният случай в херменевтиката станал ръкополагането на жените. Тези, които все още се чувствали свързани със старото виждане на Принстън за Библията били убедени чрез своята методология на събиране на текстове-доказателства и от аисторичното разбиране за откровението, че трябва да се противопоставят на равенството на жените в дома и в църквата. Но от самото начало имало евангелски християни, които осъзнавали какво било заложено на карта – а именно статуса на половината от човешката раса. Те отговаряли по единственият възможен начин за тези ограничени от преобладаващото евангелско виждане за Библията, като настоявали, че всеки текст, който техните противници цитирали следва да се тълкува по различен начин. 1 Тимотей 2:11-12 се превърнал в истинско бойно поле. Традиционалистите твърдели, че тук Павел дава авторитет единствено и само на мъжете и забранява на жените да поучават. Това, настоявали те, било основано на транскултурния, даден веднъж завинаги ред в творението, който прави жената „втора.” Ранните евангелски феминисти в отговор твърдели, че Павел просто се бори с една конкретна грешка, например с властни жени учещи еретични учения и че подкрепящите аргументи свързани с реда на творението служат единствено като илюстрация. Тази аргументация продължава като в резултат на егзегетическите опити били добавени множество нови прозрения. Но сега, когато по-голямата част от традиционните евангелски християни градят върху прозренията придобити от една по-обща дискусия за херменевтиката те могат да видят, че сами по себе си тази методология е неадекватна. Единствено егзегетиката не е в състояние да реши този въпрос повече отколкото е била в състояние да реши въпроса свързан с робството.

В спора относно робството аболюционистите правели разграничение между практически съвет и вечни принципи дадени в Библията. По множество начини те изпреварили някои от заключенията достигнати в по-сложният спор за херменевтиката през последните години. Това води до извода, че ние трябва да приемем, че в почти всеки случай Библията ни дава разнообразни отговори на сложни въпроси като всеки автор говори от и към конкретни историческа обстановка и се обръща към конкретен проблем в една конкретна културна обстановка. Ние винаги трябва да търсим какви са основните въпроси поставени на карта и каква е основната насока на Писанието. Но това, което съвременната дискусия за херменевтиката е добавила е едно приемане, че ние трябва да правим разлика между това, което библейският автор казва и неговото значение и удачно приложение днес.
Занимавайки се отговорно с Библията ние винаги трябва да задаваме два въпроса: „Какво има в предвид авторът с тези думи?” и „Какво означават те сега и как ни говорят в една напълно различна социална и културна обстановка?” Ние често ще достигаме до извода, че оригиналното значение и настоящото приложение е едно за едни, второ за други като например заповедта „Обичай ближния си.” Понякога ние ще заключаваме, че приложимо сред различните твърдения на самата Библия по въпроса е това, което е най-приложимо за нашата епоха както например със служението в живота на църквата. В някои случаи ние можем дори да решим, че учението на Библията по някои въпроси не е повече приложимо като например миенето на краката.
На практика християните винаги са правили такива разлики. Дискусията за херменевтиката просто е направила очевидно и е изяснила нещата. Да видим, че съществува разлика между това, което някога е било казано и неговото приложение днес не означава да отхвърлим авторитета на Библията, но означава да изоставим старото виждане на Принстън за вдъхновението и да разберем, че отговорите основани единствено на стихове-доказателства винаги могат да бъдат поставени под съмнение.
Ако някой се чувства притеснен от това, което току що казах нека да добавя още нещо. Красноречиви твърдения за авторитета на Библията и за непогрешимостта не гарантират единство на вярата сред тези, които се придържат към подобни виждания нито пък задължително водят до богословски и етически издържани заключения. Спорът за робството доказва това. С други думи въпросът повдигнат от херменевтическият спор не може да бъде пренебрегнат. Как вярно да разбираме Библията и след това да приложим нейното учение към сложният съвременен живот не е толкова лесно колкото ние евангелските християни сме си мислели.
Докато евангелското движени узрявало то също така започнало да вижда, че евангелското (систематично) богословие, или доктрина както често се нарича, е много повече от просто събиране на едно място и подреждане на текстове. Трябва да бъдат разграничени 3 различни неща: (1) Егзегетика, чиято цел е да даде историческото значение на текста или пасажа. (2) Библейско богословие, което се опитва да изложи цялостната мисъл на всеки библейски автор – едно описателно упражнение отново свързано с оригиналното историческо значение на това, което е записано и (3) Систематично богословие, чиято цел е да се обърне към настоящето и по природа е предписателно. Тази дисциплина черпи от егзегетиката, библейското богословие и от всяка друга удачна информация, която може да ни помогне да отговорим на някой въпрос, който тревожи църквата. Ако отците на църквата бяха вярвали, че могат да се ограничат единствено с цитирането на текстове, за да отговорят на ереста на Арий през 4 век, който отричал божествеността на Христос те не биха били в състояние да решат спора. Арианите също имали своите текстове. Атансий и другите тринитариани, които твърдо основавали своята вяра върху Библията открили, че те също така се нуждаят от помощта на небиблейкски термини и философски категории, за да изяснят своята позиция. Ако ние, евангелските християни се ограничим изцяло до това, което Библията казва бихме били в състояние да кажем твърде малко за множество съвременни въпроси тъй като Библията не се занимава конкретно с тях напр. употребата на наркотици, абортите, хазарта, гражданството в демократичното общество и т.н. Това, което евангелските богослови правят когато се обръщат към тези въпроси е да слушат дълго и внимателно Библията опитвайки се да определят насоките, в които тя сочи в своите различно актуални коментари, да отбележат какво християните от миналото и настоящето са казали по въпроса, внимателно да анализират проблема и да почерпят от всички удачни данни, които могат да помогнат за даването на един разумен и истински християнски отговор.

В много отношения Джон Уесли е предшествал това модерно преоткриване на природата на евангелското богословие. Аз горещо препоръчвам книгата на Donald Thorsen’s, The Wesleyan Quadrilateral: Scripture, Tradition, Reason and Experience as a Model of Evangelical Theology, Zondervan, 1990. Джон Уесли без всякакво съмнение бил евангелски християнин с високо виждане за Библията, но той не бил фундаменталист, който смятал, че Библията сама по себе си е в състояние да отговори на всеки сложен въпрос, пред който християните се изправят. Торсън показва, че разбирането на Уесли за богословието е това, което евангелските християни са започнали да приемат като верният подход. Библията има първенство в богословското търсене, но разумът, традицията и опита също имат своят принос.
Сега за хомосексуализма

В навечерието на тези спорове богословски по-зрялото, херменевтически уверено и социално чувствително евангелско движение от 90-те години е по-добре подготвено да се обърне към настоящият богословски, морален и църковен въпрос: хомосексуализма. То притежава способите да изработи един отговор и е направило това, но понеже то не дава черно-бели отговори, едно категорично „да” или „не,” това не удовлетворява нито либералите, които могат да приемат единствено едно безусловно „да” нито консервативните, които прекалено често изглеждат обзети от хомофобия и които приемат единствено едно безрезервно „не.”

Либералните християни казват, че това със сигурност е просто още един въпрос свързан със социалната справедливост. Ние не трябва несправедливо да дискриминираме хората просто заради това, което са. Не е ли Божията любов безусловна? Консервативните от друга страна казват, че Библията осъжда хомосексуалното поведение и това решава въпроса. Между тези две позиции, които можем да наречем идеологически (понеже нито една от тях не взема под внимание сложността на въпроса) отговорният и информиран евангелски богослов търси една по-нюансирана позиция. Той трябва да вземе насериозно това, което Библията казва (макар да не приема, че всеки текст е от еднакво значение), историческото отношение (традицията), реалностите на хомосексуалният начин на живот така както са описани от социологическата и научната литература и да изрази съчувствие към тези, които са дискриминирани и страдат като хомосексуалисти.

Нека тогава да очертая един възможен евангелски отговор на въпросите повдигани от хомосексуализма.
1. Първо ние трябва да признаем, че 9-те пасажа (Бит. 19:4-14; Съдии 19:16-30; Левит 18:22; 20:13; Римл. 1:24; 1 Кор. 6:9-10, 1 Тим. 1:10; 2 Петър 16-17, Юда 7), които споменават хомосексуализма не могат сами по себе си да решат въпроса. Всеки един от тях може да бъде обяснен както Д. С. Бейли първи е направил в Homosexuality and the Western Christian Tradition (Longmans, 1955). Битие 19 осъжда единствено агресята на тълпата срещу посетителите, която в този случай включва хомосексуано насилие. Текстовете в Левит забраняват хомосексуализма като култуво действие. Павел осъжда единствено хетеросексуални личности, които се въвличат в хомосексуално поведени и т.н. Аз не смятам, че подобна „егзегетика” е правилна както ще посоча след малко, но тя ни напомня, че простото цитиране на текстове никога не решава един богословски спор дори сред евангелски християни. Трябва да бъде изградена една солидна богословска обосновка, която да включва това, което е фундаментално в исторически обусловеното учение на Библията и след това то да бъде приложено към една по-широка картина, която включва други свързани доказателства.

2. Обръщайки се към Библията по този или по който и да е проблем първият въпрос на информираният евангелски християнин трябва да бъде: „Какво е основополагащото или най-важното по този въпрос в различните и исторически обусловени данни, които намираме в Библията?” Така в този спор ние трябва да попитаме какво е фундаментално в библейското учение за човешката сексуалност, към което могат да се отнесат изолираните коментари в Стари и в Новия Завет относно хомосексуализма?

Битие 1-2 веднага привлича със своята значимост като каноничното откровение поставяйки програмата за всичко, което следва в историята на спасението и по-конкретно за връзката между мъжът и жената. Битие 1:26-28 утвърждава равенството и различието на половете и им дава мандат да населят земята. Следва живописният разказ на самотата на Адам, прото-мъжът, който не е истински човек докато жената не застава до него. Това сочи към дадената от Бога допълване на половете и вероятно служи за обяснение на това какво включва бракът, „прилепването заедно” на един мъж и една жена и тяхнто ставане „една плът” (Битие 2:24) – учение, което Исус и Павел повтарят. Това е предполага, че вместо да бъдат културно обусловени „отрицателните” текстове за хомосекуализма са противоположност на основополагащите „положителни” библейски твърдения за човешката сексуалност и хетеросексуалните бракове. Ако това е така тогава хомосексуалните връзки нарушават този ред понеже те не са сексуално допълващи се и са абсолютно не-възпроизвеждащи се и като такива не могат да бъдат част от Божият съвършен план за мъжът и жената. Преди да оставим библейските доказателства трябва да направим 3 други наблюдения.

А) Отделните „отрицателни” текстове на практика не могат да бъдат отхвърлени толкова лесно колкото мнозина смятат. Времето не ми позволява да се впусна в по-детайлна егзегетика на всеки отделен пасаж, но аз ви препоръчвам да прочетете чудесната дискусия на Джон Стот в Issues Facing Christians Today (Marshall, Morgan and Scott, 1984, pp 301ff), или по-детайлната скорошна книга на T E Schmidt., Straight and Narrow: Compassion and Clarijy in the Homosexual Debate IVP, Illinois, 1995). Интересно, вероятно най-категоричното отхвърляне на ревзионистката егзегетика се намира в детайлното изследване на хомосексуалният учен Пърн Понк Against Nature? (Eerdmans, Grand Rapids, 1993). Той приема без резерви, че Павел учи, че хомосексуалните актове са грях и следва да бъдат осъдени. Той просто смята, че Павел греши!

Б) Трябва да отбележим, че за разлика от робството и еманципацията на жените няма „освобождаващи” текстове свързани с хомосексуализма. Да цитираме Божията любов към всички е неадекватно. Богът на Библията е едновременно любещ Бог и свят Бог.

В) За разлика от коментарите за робите и жените коментарите свързани с хомосексуализма винаги са отявлено морални по своето звучене. Относно това библейските автори съвсем категорично осъждат акта и единствено акта.

3. За да развием един евангелски отговор на този въпрос ние трябва да приемем и да подчертаем, че библейските автори не знаят нищо за съвременното разграничение между хомосексуална ориентация и хомосексуални актове. Библията винаги се обръща към хомосексуалните актове както току що беше отбелязано. Никой не трябва да бъде несправедливо обвиняван поради цвета на кожата си, социалното положение, социо-икономичеката ориентация или пола – за това ние всички сме съгласни. Но ние със сигурност трябва също така да се съгласим, че всички могат и следва да правят морални отсъждания. Основният въпроса поставен на масата е морален. И двете страни вземат морални решения, а не само едната. Едната страна твърди, че хомосексуалната активност е морално приемлива, другата, че не е. Понеже Библията осъжда единствено хомосексуалните актове това означава, както вече посочихме, че съществува свойствена разлика между въпросът за хомосексуализма и спора свързан с робството и статуса на жените. Ако съществува хомосексуална ориентация никой не следва да бъде несправедливо третиран по тази причина повече отколкото заради това, че си служи с лявата ръка, че е с черна кожа или че е жена. Това означава, че в своята същност спорът за хомосексуализма не е въпрос за „права,” а морален въпрос.

4. Евангелската херменевтика трябва да признае и да подчертае, че нашата социална обстановка е много различна от тази, в която са живели библейските автори и следователно не всичко написано в Библията по този въпрос се прилага задължително 1:1. Еврейските библейски писатели са живели в една теократична държава където законът се е отнасял до всеки аспект на живота. Индивидуалните права или свободата да извършиш нещо никога не е бил поставян. По този начин изневярата е била едновременно и морален и обществен грях подлежащ на убиване с камъни подобно на секса между двама мъже (Левит 20:13), допитването до дух или почитането на богове различни от Яхве. За разлика от това в съвременните западни общества индивидуалните права и свободи са основополагащи за нашият обществен живот. Ако желаем да имаме свобода да следваме Христос ние трябва да позволим на други да следват Буда. Ако искаме да сме свободни да говорим срещу хомосексуализма трябва да позволим да други да не са съгласни с нас. Така в нашата култура вярата и морала са като цяло нещо лично докато законът управлява общото благо. Това означава, че докато твърдим, че хомосексуалните действия са неморални ние не можем да настояваме нашите виждания да бъдат наложени със закон – и аз дори твърдя, че ние не трябва да правим това. С други думи промяната в социалните условия между библейския свят и нашата собствена епоха изискват най-малкото различно приложение на коментарите свързани с хомосексуалните действия дадени в Библията.

5. Толкова за учението на Библията, но ние не сме ограничени до това в развитието на една евангелска богословска позиция свързана с хомосексуализма или на какво да е друго нещо. В същинското богословие всяко удачно доказателство има значение. За евангелските християни Библията трябва да бъде най-важният източник, но не и единственият източник. Традицията например не трябва да бъде пренебрегвана.

Историята е недвусмислена по отношение на хомосексуализма. Църквата през вековете последователно е отхвърляла хомосексуалната практика като грешна.

Освен това съществуват и научни данни. Те идват от изследвания, които заемат или неутрална позиция по отношение на хомосексуализма или го подкрепят. По тази причина техните открития са много важни. Те показват, че (1) около 1% или най-много 2% от населението е активно хомосексуално (2) дълготрайните моногамни хомосексуални връзки са относително редки (3) хомосексуалната активност има катастрофални последици за здравето като спинът е най-катастрофалният сред тях. (За едно обобщение на този материал виж Schmidt, pp 100-130).
Развивайки един отговор на призивът за правата на хомосексуалистите като цяло и за тяхното ръкополагане по-конкретно тези фактологични материали трябва да бъдат взети под внимание и оценени. Не е правилно да отхвърляме тази информация по начина, по който правят мнозина либерали. Богословието трябва да се ангажира с конкретните реалности не с нашето желание както красноречиво настоява Теодор Велд. Богословската защита на робството била напълно неудачна понеже тя не се изправяла лице в лице с реалностите на робството такова каквото то съществувало в Северна Америка и такова е положението с правата на хомосексуалистите, които не се изправят честно пред социалните реалности. Много добре е да твърдим, че хомосексуалистите в една посветена връзка трябва да получават същото отношение както тези в посветена хетеросексуална връзка, но трябва да признаем, че дългосрочните моногамни хомосексуални отношения са изключение. Това, което е обичайно за мъжете хомосексуалисти са множество разнородни сексуални връзки. Подобно сексуално поведение е осъдено като цяло от всяка християнска етика без значение дали се отнася до хомосексуални или хетеросексуални.

6. Все пак един съвременен евангелски отговор на хомосекауалният въпрос ще направи някои внимателни разграничения. Той ще прави разлика между (1) обществена политика (2) църковен живот и (3) ръкополагане.

(1) Както вече казахме в нашето светско и плуралистично общество, евангелските християни, заедно с всички останали, трябва да бъдат срещу дискриминацията или несправедливото отношение към всяко малцинство. Ние може да не сме съгласни с поведението на хомосексуалистите, но не следва да търсим подкрепата на закона. Ако направим това един ден същият ще се обърне срещу самите нас.

(2) Но какво да кажем за църковният живот? Тук аз бих настоявал, че любовта трябва да надделява. Ние трябва да подчертаваме, че църквата е дом за грешниците. Всички, които идват търсейки прошка и Божията помощ трябва да бъдат добре дошли. Мнозина хомосексуалисти викат за помощ и приемане и е трагедия когато църквата ги подведе както често се случва. Евангелските християни трябва да чупят ръце от срам поради отношението, думите и действията на някои хора от техните редици към хомосексуалистите. Ние не трябва да толерираме хомосексуалните действия повече отколкото лошият характер, лицемерието или прекомерното пиене, но можем да продължаваме да свидетелствуваме за един Бог, Който ни обича с никога несекваща любов и винаги състрадава на тези, които съзнават, че са грешници.

(3) При третата разграничителна категория евангелските християни трябва да заявят твърда позиция: ръкополагането на нецелибатни хомосексуалисти. Църквата исторически е изисквала нейните ръкоположени водачи да бъдат неукорни и по-конкретно да бъдат господари на своята собствена сексуалност. Истината е, че църквата не може да толерира един водач, който иmа множество сексуални връзки без значение дали те са хомо или хетеросексуални по своята природа. Това правило не дискриминира никого. Причината, поради която поведението на ръкоположените водачи на църквата е толкова важно е, че то е публично и изпълнява една функция на модел. Пастирите трябва да отразяват в своя живот ценностите на благовестието. Ако един служител явно отрича със своите действия това, което Библията казва и това, което по-голямата част от богословите окачествяват като негативно тогава това подкопава неговата ефективност и свидетелство за Христос.

Тук ние трябва да си припомним, че никой не е автоматично приет за ръкополагане понеже смята, че трябва да бъде. Нито една група хора, нито един отделен човек не може да твърди, че притежава правото да бъде ръкоположен. Всички, които смятат, че притежават призив за ръкоположено служение трябва да бъдат изпитвани. Много фактори трябва да бъдат взети под внимание докато се изпитва приемливостта за това публично и църковно служение: духовната зрялост, молитвеният живот, психологичеката стабилност, богословските познания, способността да общува, умения да комуникира и т.н. Един важен въпрос, който трябва да бъде взет под внимание е личното поведение. Трябва да бъде зададен въпросът: „Дали този човек приема и желае да практикува християнските ценности ясно учени в Библията и утвърдени в продължение на 2000 години от историята на църквата?” Ако някой се провали на този тест например като отхвърли по принцип и на практика общоприетата християнска сексуална етика тогава църквата не трябва да приема такъв човек за ръкополагане. Тази политика не трябва да бъде дискриминираща.

7. Настоящите социални реалности никога не трябва да определят богословието, но доброто богословие никога не пренебрегва социалният контекст. Общностната подкрепа за хомосексуалистите е ниска и дори още по-ниска в църквите. Това отношение не трябва да бъде приемано безрезервно, но неща като Sydney Mardi Gra със сигурност не помагат. Една църква със служител известен със своята нецелибатна сексауална активност може и да оцелее, но мнозина от мъжете и по-голямата част от семействата ще напуснат. Това, от което църквата отчаяно се нуждае днес в тази много сложна за благовестието епоха е водачи, които не само са близко до Христос и добре запознати с Библията, но и са безукорни във всяка област, уверени в себе си, познаващи своята собствена сексуална идентичност и имащи доверието на всички, които са поставени под тяхната грижа. Доброто богословие не пренебрегва практичните неща.

8. Това ме води в заключение да кажа какво аз считам за окончателен тест за една истински евангелска херменевтика: „Дали това или онова помага и разпространява благовестието и спасението в Христос?” В крайна сметка аз твърдя, че противопоставянето на робството, приемането на социалната неуравновесеност на жените, утвърждаването на индивидуалните права в едно съвременно западно общество, утвърждаването на хомосексуалистите в живота на църквата – всичко това изразява евангелските ценности и спомага за проповядването на благовестието. Но ръкополагането на нецелибатни хомосексуалисти не прави това. На практика от се отклонява от и подкопава евангелието, на което евангелските християни са се посветили.
Да, някои евангелски християни са грешили по отношение на робството през миналия век, да, мнозина евангелски християни са грешили в своята позиция на ръкополагането на жените в по-скорошно време, но аз не смятам, че евангелските християни грешат поставяйки един много голям въпросителен знак над хомосексуалните активности и отхвърляйки ръкополагането на нецелибатни хомосексуалисти. Нещо повече, аз не смятам, че това отношение ще се промени поради причините, които изложих.

Източник: https://rado76.wordpress.com/

Оригинално заглавие: Премахването на робството, освобождението на жените, правата на хомосексуалистите и евангелската херменевтика