"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Септември, 2017
Май, 2016

Пътят на силата

 

 

 

П-р Радостин МАРЧЕВ

Ние се намираме на път. Пътуваме водени от една карта. Това е карта на характера, на поведението и на духовното израстване. Тази карта ни превежда през различни отсечки. Навлизаме в отсечката на силата. Това е най-дългата отсечка в нашето пътуване. Евангелист Матей я описва в гл. 7-25 от своето евангелие – това е повече от пътя на покорството и пътя на саможертвата, взети заедно.

Времето няма да ни стигне да разгледаме подробно този път, затова ще нахвърля само някои идеи, които се надявам да ни помогнат да го разберем малко по-добре.

1. Пътят на силата означава да откриеш какъв е твоят призив и след това да го следваш.

От време на време виждам нещо, което винаги ми е много интересно – хора с големи способности, които обаче постигат посредствени резултати. Когато се питам защо е така, се сещам за една поговорка. Тя казва, че успехът е 1% талант и 99% труд. Това със сигурност е доста преувеличено, но в него има и някаква истина. Повечето от нас би трябвало да знаят от опит, че за да успееш, в която и да е област, се изискват усилия, жертви и лишения. Това се отнася за почти всичко – за нашето образование, за нашата кариера, за спорт, ако се занимаваме с такъв – вие добавете още неща. Ако имаме способностите, но не и характера и посвещението няма да успеем. Ако искаме да вземем всички удоволствия от живота, ако никога не се лишаваме от нищо, за да постигнем нещо по-голямо, ние няма да успеем.

Навремето, когато учех икономика във Варна един професор, по време на лятната сесия, провеждаше изпита по следния начин. Той викаше студентите един по един и казваше: „Дай да ти видя учебника, за да разбера дали си чел. Ако в него има пясък от плажа, значи си попрочел нещо. Ако няма - изобщо не си чел.“
Ние знаем, че без усилия няма успех. Но днес аз искам да го погледнем това от една специфично християнска перспектива.
Всички ние сме призовани от Бога за нещо специално. Всеки един от нас е създаден уникален, надарени сме със специална индивидуалност, способности и характер и сме поставени на определено място, и с определени хора. И когато ние повярваме в Него, Бог иска да ни използва за определена цел. Християните наричат това призив. Този призив може на пръв поглед да не изглежда строго религиозен – може да бъдем призовани да бъдем добри специалисти в професията, която практикуваме и чрез начина, по който я практикуваме да бъдем свидетели за Бога, в Когото вярваме. Лутер казва: „Това, което изглежда като светска професия всъщност е прослава на Бога и представлява едно покорство, което Му е угодно.“
Призивът е нещо, към което Бог води индивидуално всеки отделен човек. Но във всички случаи това включва някакво свидетелство за Бога в един свят, който не Го познава и някакво действие, което работи за Божието царство.
Може би тук някои от вас са учудени и си мислят: Аз нямам представа за какво съм призован. Когато казвам призив, аз нямам предвид, че всеки християнин ще получи уверение за нещо велико, което трябва да извърши.
Джон Стот казва, че християнинът, който се чуди как Бог иска да го използва трябва да си зададе два въпроса. (1) Какви са моите способности? (2) Какви са нуждите около мен? Всеки християнин, който си зададе и отговори честно на тези въпроси, ще получи достатъчно светлина и достатъчен призив.
Истината е, че повечето от нас доста добре разбират, кои неща са важни и кои не са толкова важни. Повечето от нас знаят, с какво се справят по-добре и кое от нещата, които могат да направят гради по някакъв начин Божието царство.
По-нататък, ние не само сме призовани за нещо – ние трябва също и да живеем според призива, който сме получили.
Проблемът е, че твърде много християни живеят по начин, който с нищо не показва, че имат усещане за подобен призив или че са готови да го следват. Ако сме честни ще си признаем, че често не искаме да се лишим от нещата, от които трябва да се откажем, за да постигнем това, за което Бог ни призовава. Понякога то ни дотежава и ние си даваме почивка.
Едно от нещата, които научих през годините, като християнин, е колко трудно е да се намерят верни хора, хора на които може да се разчита – да се разчита, не когато е приятно, а когато трябва да се покажат усилия и постоянство. Чувал съм всякакви оправдания, защо хората се отказват от нещо, което знаят, че трябва да бъде направено.
Никога няма да забравя как с група хора стоях пред една врата и чаках един човек да донесе ключ за нея. След половин час висене вече му звъняхме на пожар. Той така и не вдигна телефона си. Когато го срещнах след няколко дни, попитах какво се е случило. Отговорът беше интересен: „Аз спях, и когато се събудих в другата стая имаше гости. Аз не успях да си взема панталона, така че не дойдох.“
Християните сме много находчиви и изобретателни, когато трябва да си измислим оправдание.
Виждал съм обаче и хора, отклонени от своя призив по точно обратния начин – понеже са се захванали с прекалено много неща. Това е особено голямо изкушение за водачите.
Веднъж чух един християнски водач да казва: „Подадох си оставката от 25 комисии и бордове, защото ми идват твърде много.“ Мислех си: Как може един човек да бъде ефективен в толкова много бордове и комисии? Отговорът е, че не може. Някои хора не могат да се научат да казват „Не“ на неща, които нито са им приоритет, нито могат да бъдат ефективни в тях, а често даже нямат и дарбите за точно такава работа.
Никой от нас не може да свърши сам цялата работа. Никой от нас не е призован да участва във всяка християнска активност, която се организира. Призовани сме да дадем силите, времето и талантите си за едно или няколко, малко на брой неща, които обаче носят промяна за Божието царство.
Пътят на силата ни казва, че ние трябва да определим, към какво ни призовава Бог и след това да го следваме. Иска се сила да се откажеш от някои удоволствия, които ти се иска да опиташ. Иска се сила да откажеш да поемеш работа, която ти носи престиж и признание, но за която Бог не те е призовал, и която не вършиш ефективно. Познавам християни, които не могат да кажат „Не“ на компютърните игри и филмите до късно в събота вечер и в неделя сутрин често са полузаспали в църква. Познавам и пастири, които са грабнали толкова дини под една мишница, че не отделят достатъчно време за подготовка на посланието, което Бог иска да каже чрез тях и затова в неделя сутрин не достигат до много хора, до които иначе биха достигнали.
Ние българите имаме един интересен израз. Когато попитаме някой какво прави, той отговаря: „Убивам времето.“ И някои от нас са много добри в убиването на време. Апостол Павел обаче казва нещо по-различно: „изкупвайте времето, защото дните са лоши.“ /Ефесяни 5:16/
Един неизвестен автор е казал, че ние ще имаме цялата вечност да разказваме за това, което сме направили, но само няколко кратки минути до залеза, за да го свършим.
Пътят на силата означава да изберем важното, пред маловажното и да изберем да изкупваме времето, пред това да си убиваме времето.
Ако прочетем евангелията не е никак трудно да видим, как Исус виждаше Своя призив. Той знаеше накъде върви и към какво се стреми. Той отиваше в Ерусалим, за да умре на римския кръст и по този начин да победи греха, смъртта и сатана. Той имаше много последователи и беше прекрасен проповедник, но не си постави за цел да стане най-известния учител на своето време и да напише книги, които да останат за поколенията. Той съжаляваше хората, но не изгради голяма хуманитарна организация. Той виждаше проблемите с религиозната система на своето време, но нямаше амбиции да заеме мястото на първосвещениците в храма и да я реформира отвътре. Христос правеше много неща – проповядваше, събираше помощи за бедните, критикуваше религиозните деформации и спореше с фарисеите, но винаги знаеше кой е Неговия призив и към какво се стреми. Това е пътят на силата.
Искам да кажа нещо, което някои християни не разбират. Когато казвам да намерим мястото, за което Бог ни е призовал, имам предвид мястото, на което Бог ни е призовал – не мястото, на което се чувстваме добре и удобно или мястото, което ни носи удовлетворение. Ако Исус е нашия пример помислете къде беше призован да застане Той? – На кръста. Това място нито му харесваше, нито го караше да се чувства удобно, нито му носеше удовлетворение. Но Исус отиде на кръста. И през целия Си живот Той вървеше натам и се подготвяше за кръста. Малко преди Своя край, Той беше толкова ужасен, че плака и се моли, ако е възможно тази чаша да Го отмине. Но след Гетсимания, Той все пак отиде на кръста. Да намерим своето място в Божия план за нас не означава задължително, че ще ни бъде леко, приятно и че ще жънем успехи. Не означава нищо освен, че ще вършим Божията воля.
Някой може да попита: Защо тогава да го правим? Отговорът е: понеже Богът, Когото обичаме ни е призовал да бъдем Негови съработници, участващи в изкуплението на този свят. Ако искате нещо леко и приятно по-добре не се занимавайте с християнството – то си има своята цена. Но ако искате да бъдете част от новото творение и от Божието царство, което Бог е започнал и което в края на краищата ще дойде преобразявайки напълно този свят, поканени сте да бъдете съработници с Бога и да застанете на своето място. Това не е лесно, но ако наистина знаем за какво работим, няма да си скъпим силите.
В една от най-силните глави в целия Нов завет, апостол Павел говори за бъдещата надежда, която християните имат. Той ни уверява, че това, което Бог е започнал със сигурност ще дойде и нищо няма да е в състояние да го спре. И тогава ние очакваме той да каже, че като знаем това можем да се облегнем назад и спокойно да чакаме. Но Павел казва нещо съвсем друго: „Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен.” /1 Кор. 15:58/
Това е първата характеристика на пътят на силата. Ето я и втората.
2. Пътят на силата означава да сложим служението и семейството на техните правилни места.

През годините, откакто съм християнин, съм чувал хора да спорят, кое от двете неща трябва да е на първо място. Някои казват, че ние трябва преди всичко да служим на Бога – това е по-важно от семейството. Други казват обратното – семейството ни е дадено от Бога и всяко друго служение се нарежда след грижата за семейството. Аз мисля, че има нещо по-важно, което този спор пропуска – ние трябва да се научим да даваме приоритет на едното или на другото на правилното време.
Срещал съм хора, които са чудесни и с които е истинско удоволствие да се общува. Когато приятелите им ги потърсят, те са там. Когато нещо трябва да се направи, на тях може да се разчита….След това в живота им се появява някое момче или момиче и те вече сякаш не са същите хора. Те стават изцяло ориентирани към своята връзка и след това към своето семейство и деца. Аз разбирам, че семейството носи нови отговорности, нови грижи, нови задачи. Пред семейната двойка се открива един цял нов свят. Аз сам съм изпитал това. Но когато нашата връзка или нашето семейство запълнят живота ни отначало докрай, това може да е проблем.
„А друг от учениците Му рече: Господи (ще вървя след Тебе, но), позволи ми първо да отида и погреба баща си. Но Исус му рече: Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.” /Матей 8:21-22/
Семейните ценности, вкл. верността и отговорността към семейството са били един от стожерите в древния свят. Човекът в този текст не моли за отсрочка да погребе току що починалия си баща. Баща му е все още жив. Това, което той казва е, че няма да тръгне след Христос, докато не извърши своите задължения към семейството. Отговорът на Исус е съзнателно груб с оглед на тогавашните норми, за да подчертае погрешността на подобно отношение и приоритет.
Ето още нещо подобно на това:
„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” /Матей 10:37/
Казано простичко, Христос иска от нас да поставим Него дори преди своето семейство.
Аз съм убеден, че християните, които са се затворили в света на своята връзка или на своето семейство мислят, че все още могат да поставят Христос на първо място. За съжаление това не е така. Когато позволим на Христос да бъде на първо място, Той неизбежно ни показва възможности да Му служим – може би някой самотен човек, на когото преди това сме обръщали внимание, но когото сега заради нашата връзка или семейство напълно сме пренебрегнали; нещо друго, което можем да свършим и което трябва да се свърши, но което сега нямаме очи да видим, понеже гледаме в друга посока. Когато позволим на Христос да бъде на първо място, Той ни отваря очите за подобни неща и не ни оставя да бъдем изолирани и удобно слепи за света и хората около себе си. Нито пък ще ни остави, ако поемем някаква отговорност и работа за Него, да я претупаме, понеже други неща ангажират ума и времето ни. Да сложим Христос на първо място ще означава, да отделим от времето си и от посвещението си за Него и Неговото дело.
Приятели, това не е лесно. Иска се сила, за да вземаме такива решения и да поставим семейството и дори децата си на тяхното правилно място – и това означава не на първото място, още по-малко пък да им позволим да заемат всичкото място. Това е нещо, на което пътят на силата ни учи.
Но това е само половината от картината. Аз съм сигурен, че служението (особено когато и двамата са вярващи) може да направи едно семейство здраво. Но аз съм забелязал, че то може да тръгне и в грешна посока. Може хората да започнат да пренебрегват семейството си за сметка на неща, които правят в църква. Те може да не се грижат достатъчно за близките си, децата им да не получават вниманието, от което се нуждаят, понеже те винаги са на някакво мероприятие, съпрузите и съпругите им да не ги виждат достатъчно, нещата по къщата да са занемарени.
Хора, вашето семейство е част от вашата отговорност пред Бога. Никога не забравяйте това. Ако вие пренебрегнете децата си, кой ще им обърне внимание? Ако вашата съпруг и съпруга не могат споделят с вас това, което ги вълнува, с кого ще споделят? Поменете, че това са хора, които Бог ви е поверил да се грижите за тях. Да ги пренебрегвате е голям грях.
Това не се отнася само за семействата, в които нещата вървят добре. Отнася се и за семействата, които, както казваме „мелят брашно“ трудно. Ако имате семейни проблеми, решението не е да се включите в колкото се може повече дейности в църква, така че да виждате половинката си колкото е възможно по-малко. Прощавайте, че ще го кажа толкова директно – това не е християнство – това е използване на християнството като параван, за прикриване на едно поведение, което няма нищо общо с християнството.
Това също така не се отнася и за семейства, в които само единият е вярващ. Да имате невярващ съпруг или съпруга не означава, че имате зелен светофар да го пренебрегнете като се криете зад християнско служение. Мъже, ако не сте свършили поправките по дома си, които един мъж трябва да направи, не казвайте, че невярващата ви съпруга е недоволна, че постоянно се занимавате с християнски работи, само защото е невярваща. Жени, ако не вършите вашите задължения в къщата, не си мислете, че мъжът ви е недоволен, само защото е нехристиянин. Недоволен е с пълно право.
„Подобно и вие, жени, покорявайте се на мъжете си, така щото, даже ако някои от тях не се покоряват на словото, да се придобият без словото, чрез обходата на жените си.” /1 Петър 3:1/
Апостол Петър се обръща към жените, съобразявайки думите си с тяхното положение в древния свят, но това което той казва, се отнася с пълна сила и за мъжете. В едно семейство вярващият има отговорността да обръща не по-малко, а повече внимание на невярващия си партньор и да му угажда не по-малко, а повече. Нашето задължение в едно трудно семейство не е да използваме християнството си, за да бягаме от проблемите, а да ги разрешим и да направим семейството си здраво.
Ние трябва да престанем да спорим, дали служението или семейството е по-важно и да се научим да даваме приоритет на едното или на другото, на правилното време. Пътят на силата ни учи да правим това, макар че то не е никак лесно.
3. Пътят на силата означава понякога да предизвикаш конфликт.

„Една събота, когато влезе да яде хляб в къщата на един от фарисейските началници, те Го наблюдаваха. И ето, пред Него имаше някой си красничав човек. И Исус продума на законниците и фарисеите, и рече: Позволено ли е да лекува някой в събота, или не? А те мълчаха. И Той, като хвана човека, изцели го и го пусна. И рече им: Ако паднеше оселът или волът на някого от вас в кладенец, не щеше ли той на часа да го извлече в съботен ден? И не можаха да отговорят на това.” / Лука 14:1-6/
Съботата е била специален ден за евреите. Според своя закон, през този ден те не са вършили никаква работа. Когато е бил повдигнат въпроса за това, дали медицинската грижа може да се приеме за работа, те са достигнали до едно забележително решение: позволено е да се окаже медицинска помощ на човек в събота, но единствено, ако живота му е застрашен.
Исус съвсем умишлено предизвиква тази небивалица. Той не се защитава – Той съвсем съзнателно предизвиква конфликт. Нещо повече – Той не само го предизвиква – Той прави това в дома на един човек, който го е поканил на гости. Бихме казани, колко невъзпитано и проява на колко лош вкус. И въпреки това Исус го прави.
Когато евангелист Лука записва тези случки, той много добре знае как ще прозвучат те. И той много съзнателно пише своята история, така че това да не може да бъде пропуснато от тези, които я четат. Това е неговият начин да привлече вниманието на хората и да им каже: „Внимавайте, тук има нещо важно”.
И разбира се, въпросът, който се появява е: Защо Исус, Който описва Себе Си като кротък и смирен по сърце, съзнателно търси и предизвиква конфликт.
Понякога християните не схващат правилно посланието на Библия по този въпрос. Ние четем многото предупреждения да не се гневим и че човешкият гняв не върши Божията воля, но пропускаме по-голямата картина. Проблемът с гнева не е самият гняв, а по-скоро това, срещу което той е насочен и начинът, по който се изразява.
В Марк 3 глава имаме една история много подобна на тази, която прочетохме току що.
Исус е в синагогата, където има и човек с изсъхнала ръка. Фарисеите го наблюдават дали ще го изцели в събота. Марк пише буквално: „Исус ги изгледа с гняв”.
Ако още някой се съмняв,а нека да си помисли за изгонването на търговците от храма. Исус не преобръща масите им внимателно и кротко. Текста казва, че Той си прави кожен камшик и съвсем буквално насилствено изхвърля търговците.
Ако някой познава обстановката през 1 век в Юдея и Ерусалим, разбира, че с това на практика Исус подписва смъртната Си присъда. Той го знае много добре и въпреки това избира да започне този конфликт, макар да разбира, че това ще Му струва скъпо.
Може да звучи странно, но пътят на силата е път на конфликти. Понякога, не винаги, но понякога, Бог ни дава да погледнем през Неговите очи и да почувстваме Неговият гняв не към човека, но към греха, към несправедливостта и страданието около нас. Няма нищо грешно в такъв гняв – по-страшно е, ако никога не сме го изпитвали. Но понякога, отново не винаги, но понякога, Бог не само ни дава да го видим и да почувстваме тези неща, а и ни води да направим нещо по въпроса. Това са моментите, в които ние сме призовани да влезем в конфликт.
Исторически, църквата често е влизала в такива конфликти. Тя е заставала не само срещу това, което е виждала, като лъжлива религия, която дехуманизира човека, но и срещу практики, като робството, алкохолизма или детския труд. В по-ново време, ние имаме примери като Мартин Лутер Кинг – баптистки проповедник, който става двигателя за премахването на расовата сегрегация в САЩ, Дезмънд Туту, първия чернокож архиепископ на Кейптаун, застанал срещу Апартейда в Южна Африка или Дитрих Бонхофер, изиграл главна роля, част от църквата в Германия официално да откаже да подкрепи политиката на Хитлер и след това участвал в нелегален заговор срещу него.
Днес не е трудно да погледнем тези събития от дистанцията на времето и да ги видим в тяхната истинска светлина. Но аз мисля, че не по-малко важно е да започнем да мислим и да се молим, дали има неща в нашето общество, в нашата страна, в нашия град, срещу които Бог ни призовава, като църква и като християни, да заемем твърда и ясна позиция – без значение, дали тя е популярна или не, понякога дори без да се страхуваме от цената, която можем да платим заради това.
Нека да сваля летвата още малко: има ли неща, с които ние, като отделни личности и като вярващи християни, сме призовани да влезем в конфликт. Това може да е някоя порочна практика на работното ни място. Може е да някой човек от обкръжението ни, който можем и трябва да защитим, по един или друг начин. Може да е нещо съвсем различно, за което нашата съвест ни говори.
Последно и най-трудно – не изключвайте възможността да бъдете призовани да влезете в конфликт дори в църквата. Едни от най-големите конфликти на Исус бяха с религиозните хора на Неговото време. Векове по-късно Реформацията се заражда, като конфликт за обновление на църквата. Нейното мото е Ecclesia semper reformanda est – реформирани и винаги реформиращи се. Пътят на покорството ни учи да се подчиним, когато не ни се иска. Понякога това е необходимо. Пътят на силата ни казва точно обратното – има други моменти, когато трябва да влезем в конфликт, защото Бог ни призовава да се изправим срещу нещо, което знаем, че не Му е угодно, нещо, което е грях и нещо, за което не можем и нямаме право да си затворим очите в Божията църква и да се преструваме, че просто го няма.

Сигурно забелязахте, че за някои неща пътят на покорството и пътят на силата сякаш казват точно противоположните неща. Може би някои от вас са объркани. Животът е сложен и когато станем християни той не става по-малко сложен. Така че, ако някой е очаквал прости и лесни отговори – съжалявам, такива просто няма. Но това, което можем да имаме, е Христос – Богът, Който стана човек, за да ни направи като Себе Си. Ние се учим от Христос и познавайки Го лично все повече градим в себе си характер, подобен на Неговия.
Завършвам с думите на ап. Павел от неговото послание към Римляните12:1-3: „И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля, – това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.”