"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Декември, 2018
Февруари, 2013

 Разрез на времето

 

 

Любомир ЛЕВЧЕВ

След като ми честити Новата година, приятел, когото уважавам, ми предложи да направим „разрез на времето”, в което живеем. Идеята ме заинтригува като тайнствен инструмент от думи. Всъщност, за какво време става дума? Ние наричаме „време” толкова различни неща. Според античната космогония Времето (Хронос) е божество. Протобог. Баща или дядо на всички други богове. Разбира се, трябва да има майка и това не може да бъде никой друг, освен Хаосът - пространс¬твото. Неговият статус е по-труден за определяне. Той много по-рядко се обожествява. Но в неговата мъглива утроба, не без помощта на Хронос, се заражда Световното яйце, т.е. всичко, което ни е дадено да знаем.
Днес времето не е бог. Времето е пари. И от това тъждество всеки би пре¬дпочел да се покланя на парите. Така времето, с което ние общуваме, е един детрониран, паднал, материализиран, очовечен от нас бог. Това време не знае как да се държи с нас.

Ние, които сме толкова нищожни пред него сме го приучили да слугува в нашите научни теории и да цъка с езика на милиарди часовници. Божественото време чувства, че е опозорено, но не може дори да умре като нас.

А ние... Понякога ни идва на ум даже да му направим разрез. Какъв ти тук бог? Времето и пространството, твърдяха най-учените от нас, са „основни форми на съществуване на материята”. Нещо повече: нашият гордо прагматичен свят им е възложил полицейски функции. Те отговарят за реда, за систематичната закономерност на материалното мироздание, на глобалното всичко.

Но тъй като свободата не може да съществува изолирано, свободният па¬зар е принуден да допуска свободната мисъл. И тя изведнъж осъзнава, че не може това, което е кръстено по рождение Хаос, да бъде знак на закономерен порядък.

Възраждането на представата за света като Хаос несъмнено ще освободи и Хроноса от оковите на нашия алчен материализъм. Струва ми се, че един от плодовете, които ще узреят по клоните на XXI век, ще бъде новата представа за времето и този плод ще е много по-страшен от ябълката на Адам и Ева (Има ли откъде още да ни изгонят?) Може би за да падне ябълката, ще друсаме аксиомата за еднопосочност на времето. Може би ще се окаже, че времето изобщо няма посока...

Времето, което е „рязано” най-много е „историческото време”. Кой не е обявявал нови ери, нови епохи, нови периоди, дори нови летоброения?
И така, кое време е „наше”? Да си послужим пак с мислите на Блез Паскал - един от последните гении, които се опитаха да придобрят вярата и знанието.

„Ние сме тъй неблаго¬разумни, че блуждаем във времена, които не са наши. А съвсем не мислим за това време, което единствено ни принадлежи..."

„Ние не мислим почти никога за настоящето и ако мислим, то е за да се осветлим и да се приготвим за бъдещето. Настоящето никога не е наша цел. Миналото и настоящето са наши средства.

Единствено бъдещето е наша цел

И тъй, ние не живеем никога, а се надяваме да живеем; и готвейки се винаги да бъдем щастливи, ние не сме щастливи никога."

„Ние тичаме безгрижно към пропастта, след като сме поставили нещо отпреде си, за да не я виждаме." Виртуозен разрез на времето.
Толкова дълго съм живял с мислите на Паскал, че те са станали неотделима част от моето съзнание. От Паскал разбрах, че скептицизмът не само не вреди на човешката вяра, ами я прави по-силна. Но ето за първи път ме обхваща съмнение в правотата на този, който ме е учил да се съмнявам. Гледам днешното наше общество и виждам всичките му мисли, заети само с настоящето. За какво бъдеще и за какво минало може да мисли човек, който се пита дали ще му стигнат парите за днешните лекарства? За миналото се мисли само дотолкова, доколкото то може да оправдава днешните безобразия. А бъдещето? Въобще не мисли за него или го постави отпреде си, за да не виждаш пропастта. Скъпи Блез Паскал, ти ли си сбъркал някога, или ние сме генерално сбъркани днес?

Настоящето е живо време. То е тънко като граница, разделяща двете безкрайности - миналото и бъдещето.

Рязането на живо време

както и на жива плът, се нарича операция. Нужна е упойка. Имам усещането, че днешното ни време е дълбоко анестезирано и затова е толкова безчувствено. Миналото - това е мъртвото време. Точно трупът на миналото е обект на най-много дисекции. Вчерашният ден подлежи на аутопсия. Но такава много рядко се прави. Ние забраняваме. Религията - също.

Няма нищо по-старомодно от вчерашната мода - казваше един от учителите ми. Искам да го перифразирам: Няма нищо по-мъртво от очите, които затваряш. Историците и археолозите се занимават с ексхумация. Новата история прилича на неразложен труп. Известно е какво е казал Вапцаров за нея. Затова най-лесният начин да дискредитираш едно истинско време, това е да изровиш трупа му веднага след погребението. По същество ножът за разрези на живо и мъртво време е един и същ. Нарича се скалпел. Толкова е един и същ, че става и за убийство...

Ето един разрез на нашето време. В „Плодовете на миналото” Ален Боске пише: „Катурването на комунизма заедно с бомбата над Хирошима и първата стъпка на Луната са основните събития на моето време.” Ален е връстник на Октомврийската революция и естествено „неговото време” започва след нея. А нашето? Понякога ми се струва, че днес сме свидетели на две едновременни движения на историческото време. Едната посока е ретро - назад: Русия се разпадна на съставните си части, „малките империи” - Югославия, Чехословакия - също; възкръсват старите политически карти; пък и България се плъзна към царските си времена. От друга страна, същата Европа се придвижва към бъдещето на собствените си мечти - Европейски съединени щати. Като че ли

някакво гигантско махало

се движи от минало към бъдеще и обратно...

В бъдещето не могат да се правят разрези. Там се рисуват профили. Там ножът се казва прозрение. Там темата е друга.

Блез Паскал беше блестящ учен - физик и математик. Макар да живее сто години преди Моцарт, той прилича по нещо на композитора. Той е детето чудо в салоните на френските благородници. Смайва ги с изобретяването на сметачни машини и забавни механизми. Всъщност дворецът е неговият забавен механизъм. Но един ден конете на каретата му се подплашват и скачат в Сена от моста. Каляската се закача на колелото си и се люлее над бездната като махало¬то на адски часовник. След този случай Паскал напуска науката и светс¬ката слава, за да потъне в тишината на Янсениския манастир, отдаден на вярата...

Понякога ми се присънва часовникът на Паскал. Махалото се люлее не над Сена, а над Лета. Прилича на машина за рязане на време, изобретена от учен, преди Бог да му забрани тази работа.