Хванете малките лисици

Загубим ли любовта, всичко останало се осуетява

П-р Димитър ЛУЧЕВ

„О гълъбице моя, в пукнатините на скалата, в скришните места на стръмнините, нека видя лицето ти, нека чуя гласа ти; защото гласът ти е сладък и лицето ти прекрасно. Хванете ни лисиците, малките лисици, които погубват лозята; защото лозята ни цъфтят.” (Песен на песните 2:14, 15)

Песен на песните e една много интересна и неповторима по рода си книга от канона на Стария Завет. Тя е част от еврейското наследство, което ние като християни сме възприели. Защото християнството е естествено развитие на еврейската религия, естествен плод на обещанията, които Бог даде на Авраам, като отец на много народи. И ние, бидейки деца на Божието благословение, намираме себе си в това родословно дърво. Ние сме неизброимия пясък и онези безбройни галактики и съзвездия, които Бог показа на Аврам, когато му обеща, че в неговия потомък ще се благословят всички народи.

До известна степен това наше наследство ни е близко, но от друга гледна точка е много различно от природата ни на езичници християни.

Тук става въпрос за една тотално различна култура и за един език, чийто изразни средства са твърде различни от нашите. И за да се разбере истинското послание, човек трябва да свърши доста работа. Понякога ние претупваме нещата и четем Библията без да се задълбочаваме, като някакъв разказ или роман, като нещо, което е очевидно от пръв поглед. Но често нещата са много по-сложни и комплексни и е необходимо максимално възстановяване на контекста, за да стане обсъждания текст разбираем. А когато човек се рови в контекста на всичко казано, намира други пластове, които обогатяват още повече разбирането му.

В тази връзка, текстът, с който започнах своята проповед, на пръв поглед е напълно разбираем. Това е любовно обяснение. В любовното обяснение винаги има двама души. В книгата Песен на песните също става въпрос за възлюбен и възлюбена, между които има романтична любов и споделяне на много лични и интимни неща. Както във всяка нормална връзка и тук има повествование за неговата и нейната история и всичко това е вплетено в един диалог, който ни е много трудно да разберем, поради простата причина, че почти не знаем кой, кога и на кого, какво казва. Всъщност, Песен на песните е написана като един театрален сценарий, в който не са уточнени междулинията и ако човек на един дъх го изчете, без да изследва кой на кого какво казва, ще му е доста трудно да хване връзката.

Това е едно от нещата, което комплицира четенето на тази книга. Другото усложнение идва от факта, че това е книга, в която най-интимното, което двама души могат да си кажат, се чете на всеослушание.

На времето, еврейските равини, изпълнени с ясното съзнание, че тук става дума за един романтичен и еротичен живот между двама млади, не са позволявали на еврейските деца да четат тази книга, докато не навършат 14 години. Едва тогава те са започвали да разбират как Бог е устроил анатомията на човека и как всъщност един мъж и една жена еротично се обичат. И понеже тази книга е изпълнена с еротика, евреите са имали много сериозен проблем, когато е дошъл историческия момент да определят онези от книгите, които са Боговдъхновени, за да ги поставят в един вечен канон, едно наследство.

Знаем, че дълго време религиозната литература в Израел просто е циркулирала – книгата на пророк Исая, петте книги на Моисей, І и ІІ Летописи. Те не се били заедно в един пакет. В момента, в който събирането им е бил вече задвижен процес, хората изявили мнението, че това е книга, която не принадлежи на канона на Стария Завет, поради простата причина, че в нея Бог почти не се появява. Няма диалог с Него, няма “Бог каза” или “Бог направи”, няма чудеса, няма знамения, няма някаква особена Божествена намеса. Има диалог между двама млади, които се обичат и една история на влюбване, на развиване на взаимоотношения и малко по-късно – на брак.

В общи линии, във фокуса на вниманието е любовта между мъжа и жената, в нейните реални измерения. Разбира се, евреите е трябвало доста да одухотворят смисъла на тая книга, за да могат да кажат – ето виждате ли, тук става въпрос за любовното взаимоотношение между Йехова и Неговата невяста Израел, народът, с който Той е във Завет и т.н. Но трябва да си признаем, че това съвсем не е първостепенното значение в тази книга, в която четем за любовта между мъжа и жената, такива, каквито Бог ги е създал и акта на съчетаването им в една плът. Чрез свързването на две сърца в едно и продължението в един общ живот на такава любовна романтика, е прославен факта, че Бог създаде мъжа и жената и че един конкретен мъж и една конкретна жена така велико ще се възлюбят, че ще се слеят в едно и ще продължат житейския си път заедно.

В това няма нищо лошо, напротив, това е нещо, което стои в Библията и ни предизвиква, още повече, че живеем във време, в което брачните взаимоотношения са изключително предизвикани и бурите на живота застрашават не толкова брачния съюз, колкото любовта в брака. Много от нас вярват в брака като институция, но някъде далече са отписали любовта и са казали – абе превключили сме на взаимна търпимост. Даже констатирам, че в църквите ни, страхът от това, че Бог не благоволява в раздялата, е единственото нещо, което държи двама партньори заедно. Но тази книга е предизвикателство, което ни дава да разберем, че бракът съществува от любов и за любов. Това е добрата вест. Любовта идва от Бога и тя е излята в сърцата ни, посредством силата на дадения нам Святи Дух. (Римляни 5:5)

Иска ми се да ви въведа някак си в тази история, от която взех един фрагмент, защото тя е много вълнуваща. Всички заем, че човекът, който е написал Песен на песните, е Соломон - вдъхновителят е Бог, но писателят е Соломон. И тук става въпрос за една конкретна негова история, в която той издига една от жените си над всички останали и пее за нея песен над всички песни.

Как започва историята

Тя не е много очевидна и човек трябва да направи доста изследвания, за да разбере това нещо. Ето какво разбрах аз: Соломон, който е цар и е притежавал изключително много неща, почти цялата земя е негова и почти всички хора са му поданици на безпрекословно подчинение, е на своето поредно пътуване - някъде в дълбоките провинции на Палестина. И в това свое пътуване той съзира едно момиче, една обикновена селянка, която стои в лозята и ги пази. Съзира я отдалече и от пръв поглед се влюбва в нея.

Много хора смятат, че Песен на песните, която Соломон е изпял за своята възлюбена, за единствената жена, която действително е притежавала сърцето му, всъщност се отнася до Савската царица. Това е едно инертно мислене, породено от филмовата поредица, направена по Библията, където се фантазира, как Соломон се влюбил в Савската царица, дошла при него, за да види мъдростта му, и как между тях пламнала една невероятна любов.

Но всъщност истинската любов на Соломон съвсем не е била царица, а една обикновена селянка, едно провинциално момиче, в което той се влюбва.

Царят в онова време е имал право да отиде при която и да е жена и да я иска за своя съпруга. И той ще я има. Това му принадлежи по право. Но в тази история това не се случва. Нека не забравяме, че освен най-мъдър и най-богат, Соломон е и човекът с най-много жени. Библията ни казва, че той имал 400 жени и 600 наложници. Фактически, тук говорим за човек с 1000 жени. Аз много мислех по въпроса какво е да имаш 1000 жени. Това някак си мога да си го представя, но да имаш 1000 тъщи, е това - не мога. Това е непоносимо бреме.

Разбирате ситуацията, в която се е намирал Соломон. Освен това, за никоя от жените му не се казва, че е притежавала сърцето му, поради простия факт, че Соломон не се е женил, защото му се е искало, а защото е трябвало. За разлика от баща му, който до края на живота си е държал меч в ръката и трябвало да защитава интересите и териториите на Израел, Соломон е разбрал, че има друг, по-цивилизован път, по който да осигури мира.

Различни поколения, различни философии. Едни държат меча, други просто се женят за дъщерите на враговете си, за да осигурят мир. Та всъщност, тези 400 жени, които Соломон е имал и всичките му наложници, са представлявали символ на мирни споразумения между Соломон и околните племена. За да потуши гнева на враговете си, за да си гарантира мир и благоденствие, за да осигури безопасността на поданиците си, Соломон е трябвало да влиза в брак с момичета, които не са притежавали сърцето му.

Така че този богат цар, който е можел да има всяка жена и да се ожени за всяка царица или знатна дъщеря, в един момент прозира началото на една велика любов. И то не с кого да е, а с обикновено селско момиче. Това което разбираме индиректно от четенето на текста е, че Соломон сваля царските одежди, оставя някъде богатствата си – пръстените, короните, царските прислужници, преправя се на овчар и тръгва след своята любов.

Във втора глава на книгата възлюбената казва –

„възлюбения е мой и аз негова”

Той пасе стадото си сред кремовете. Ако главния герой е Соломон, питам се кога Соломон е пасъл стадо? Баща му Давид да, обаче Соломон, как така, той е роден в дворец. И изведнъж говорим за неговата възлюбена, която твърди, че той пасе стадата си сред кремовете.

От тук индиректно разбираме нещо много интересно – Соломон е пожелал да има жена, която да го обича истински и неподправено, без принуда. Соломон е искал да се впусне в една луда любовна история, която до този момент не е познавал. Защото от началото на живота му от него се е очаквало да бъде великия политик, да потушава конфликти, като се жени за дъщерите на разни хора, които са били негови врагове. Но тук се появява нещо друго - тая мургава, изпечена от слънцето селянка грабва сърцето му. И за да получи нейното, той трябва да отиде при нея и съвсем свободно да започне да общува, без да й казва, че той е царя. Любовта пламва, двамата започват да се срещат на полето, започват да си разменят любовни послания, Но разбирате, че този театър не може да продължава вечно. В един момент Соломон трябва да й каже кой е, но това може да стане едва след като той разбере, че истински има сърцето й.

Макар че книгата не ни го заявява директно, ние разбираме, че в един момент това черно, опалено от слънцето момиче е вече в двореца и там то преживява криза, защото в двореца не се общува, както се общува на село. В двореца има обноски, има маниери, има протокол, има облекло, има финес, аристократично поведение, има лицемерие… И всъщност това селско, диво и палаво момиче, свободно и обичащо иска да се хвърли на врата на Соломон още в процеса на приготовление за сватбата. Но не, там има протокол, там такава среща е недопустима. И затова по-късно, в 8-ма глава на книгата тя казва: „О, да ми беше ти роден брат, о, да беше сукал от същите гърди на майка ми и да те видя в двора, и да ти се хвърля на врата, че да мога да избягам с тебе в полето и цяла нощ да броим звездите”.

Това обаче не може да стане на този етап, има приготовления. Сега тази селянка е принудена да бъде в двореца и да се държи като аристократ, нещо изключително несвойствено за нея. В крайна сметка тя се е врекла във вярност, тя е луда от любов и е готова на всичко за своя любим, дори да отиде в царския дворец, където не се чувства удобно.

Разбира се тази криза бива преодоляна и 8-ма глава завършва с това, че любовта е по-силна и от смъртта и много води не биха могли да я погасят. Да не говорим за малки житейски конфликти, за малки приспособявания, които са необходими в брачните взаимоотношения, за малки компромиси в името на другия.

В крайна сметка любовта побеждава. И макар че песента свършва в момента, в който любовта е победила и ние не знаем как продължава живота, знаем, че това е песента, която Соломон е оставил на всички, за своята единствена любима. За тази мургава, почерняла от слънцето селянка, която е вече в двореца и притежава сърцето на царя, безапелативно. Това е религиозно наследство, което ни е оставено, за да ни вдъхнови.

Но вижте, освен желанието на Соломон да излее сърцето си пред всички нас и да възпее любовта си към тази единствена жена, премъдростта на Бога през хилядолетията подготвя хората за

една велика драма

която ще се случи – идването на нашия Господ Исус Христос. Представете си Сина Божий, Който вечно е пребъдвал в лоното на Отца, Който е равен Нему по слава, по вечност, по величие и мъдрост…

Сещате ли се за онези притчи, с които Христос обяснява царството Божие като казва: ”Царството Божие е като сватба, която един цар искаше да направи на сина си.” Та в общи линии Бог Отец иска да венчае Сина Си. Но вижте, Неговият Син във вечността има доста бракове по сметка, ако така мога да се изразя. Ангелите, те винаги са Му били на разположение. Те винаги безотказно са се покорявали на Божията воля, живеели са в неръкотворния град на Бога и са Му били верни. Серафими, херувими, неизброими същества, за които Библията не споменава, защото човешкият ум не може да си ги представи и не може да ги разбере, които са вечните слуги на Бога, които неизменно Го следват, които денем и нощем Му се кланят и пеят – Свят, Свят, Свят е Господ.

Но въпреки че те са негови и Той за цяла вечност е венчан за тях, друго нещо притежава сърцето му. Мръсното, грозно човечество, някъде далече от Божието царство, там, където дори Бог не царува суверенно, защото човекът е паднал, защото е изневерил на Божията свята воля. Там където човекът, който е взет от пръстта, пак в пръстта е сведен, като наказание за грешките си.

Но там, далеч от Божието царство, на планетата Земя, където Бог е направил човека по свой образ и подобие, Той е хвърлил сърцето Си. Синът Божий е съзрял това човечество и го е възлюбил. И знаете ли, най-интересното е, че Синът Божий дойде при нас не с царска дреха, не тропна със Своя царски скиптър да каже – вие сте Мои, Аз ви направих, Аз ви искам! И ние по принуда да Му пристанем, защото нямаме друг избор, защото така или иначе Той е царя, а ние сме поданиците.

Той можеше да ни има по този начин, можеше да ни задължи като ангелите още от сътворението, но Той не го направи. Филипяни 2-ра глава ни казва: „Който, като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст.”

Той съблече дрехата, смири се, стана като нас. Защо? За да ни има. Защото Синът Божий иска свободна любов, иска любов, която не е по принуда, която не е задължение, не е формалност, която не е договор, не е пазарлък. Иска любов, като любовта, която ни е дал – спонтанна, чиста, свята, вечна.

Ние можеше да повярваме в Бога или да Го приемем, защото имахме сметка, естествено вечността е доста изгодно предложение. Но защо сме с Бога, не е ли защото ни възлюби, не е ли защото ни каза – ти си черен, но си хубав, душата ти е грозна, но Аз я обичам, искам да я изкупя, искам те! Да, ти нямаш обноски, ти не знаеш как да се държиш, като онези мои слуги в небето. Да, ти си почернял и грозен, съсипан от греха, амортизиран, болен, но те искам. Искам те, обичам те!

Затова аз повярвах в Бога, затова аз искам да съм в двореца Му, заради самия Него. Това осмисля вечността, не златни улици, не корони, не скиптри, не слава, не почести. Той, любимия на душата ни. Че ако не е Той, къде сме тръгнали?
Вярно, че това послание е лично, защото става въпрос за тебе, за който Христос дойде да страда и умря. Христос стана като тебе, за да те има такъв, какъвто си. За да те заведе в двореца Си и там да те научи на това, което ти по природа не притежаваш. Но всичко, което иска Той е, по пътя да не забравяме, че любовта е онази, която осмисля всичко.

Проповядвам ви сърцето на Библията – любов. Библията в една дума е любов. Откровението Божие, самият Бог сам за Себе Си е казал – любов. Това е Бог, това е спасението, това е вечния живот – любов. Любов страстна, любов истинска, любов сърдечна, любов неугасима. Това загубим ли, всичко останало се осуетява. Ставаме като кимвали що звънтят, жертвите ни не са угодни на Бога и са безмислени, празни и пусти.

Текстът, върху който размишляваме има и

друго измерение

Любимият, който вижда, че любовта се заражда, такава, каквато той я иска, казва на своите приятели – хванете ми лисиците, малките лисици. Тук има едно пояснение – малките лисици. В Израел има един характерен вид лисици, които са големи колкото котка. Аз имах възможност да видя една такава лисица в зоопарка в Стара Загора. Другото характерно за тези лисици е, че имат твърде големи уши. Този вид лисица се храни с насекоми и плодове и най-много обича дини, пъпеши и грозде. Този род лисица е била изключително страшна за хората, които са се изхранвали с отглеждане на грозде и винарство. Поради една проста причина. Има години, в които популацията на малките лисици е неконтролируема. Второ, тя яде грозде. Трето, малките на този вид лисица, понеже не могат да достигнат натегналите гроздове, прегризват лозата в основата й. Заради един или два грозда те съсипват цяла една лоза, която е гледана години наред. Така че тази малка лисица е била една изключителна напаст в Израел.

И всъщност, възлюбеният казва – хванете ни малките лисици, защото лозята ни цъфтят. Има проблеми, които са причинени от неподозирани застрашители – малките лисици. И ако сега се справите с тях, когато гроздето узрее, няма да ги има.

Аз дълго мислих по въпроса, защото не ни е казано в текста какво значи това. За мен големите лисици са греховете, а малките лисици - грешките. Разбирате, че всеки грях е грешка, но не всяка грешка е грях. Хубаво, ние сме уловили големите лисици, даже сме се превърнали в специалисти на големи лисици – това прелюбодейство, това винопийство, това сладострастие, идолопоклонство, сребролюбие – тези лисици сме ги хванали. Или дори да се появи една такава лисица – охо-хооо, тука примки, там –капани… Лов на лисици и голямата лисица е хваната! Но има друг вид лисици, с които не сме се справили – това са грешките.

За да разберете за какво точно говоря ще ви дам един пример. Имаме две малки деца – две малки лисичета, които жена ми, понеже е чужденка, трябваше да отгледа сама в къщи. Докато децата са още малки искат 100%- вото внимание на майка си и на баща си. Аз обаче съм тръгнал да евангелизирам Стара Загора, имам много работа, отдал съм се на църквата, венчал съм се за нея. Жена ми в това време сменя памперси. Прибирам се вечер, ходил съм по дело Божие, тя стояла цял ден в къщи, иска да ми разкаже деня си. И започва много обстоятелствено да ми говори, защото аз съм единствения й събеседник, потенциален обаче. Нали не съм си проверил електронната поща, сядам на компютъра и започвам да щракам. Тя ми говори. Аз - да, да, да… Акустично я чувам, но умът ми е някъде другаде. Аз още евангелизирам и проповядвам „великите” си проповеди. И в един момент, когато ме попита – ти разбра ли за какво става въпрос, аз съм уловен. В грях или грешка? В грешка.

Това е една житейска сцена, която се повтаря безброй пъти в живота ни. Но грешка след грешка, след грешка и всъщност тези малки грешчици се превръщат в нещото, което опустошава лозята ни, лозята на нашата любов един между друг и с Бога. И ние си пребъдваме спокойно, с увереност, че вече сме хванали големите лисици, че не сме идолопоклонници или сребролюбци, че сме отдадени и покорни на Бога, но всъщност в живота си правим изключително много грешки, които откъсват плода на нашата любов към Бога.

Отиваме на църква и се чудим защо нямаме сила да вдигнем ръце, защо се чувстваме уморени, защо нямаме мотивация – заради малките лисичета, не заради грехове.

Обърнете внимание на текста в Марка 4:15-19. Това е всеизвестна притча, в която Христос говори за царството Божие като сеяч, който излезе на полето и започна да сее Словото. Това е притча, която познаваме безкрайно добре. Та там Той говори за семената, които са Божието Слово и се хвърлят на различна почва.

В 15-ти стих например Той говори, че има категория хора, които заминават, след като са чули Словото Божие и вече не му обръщат внимание. Те го чуват, по някакъв начин емоционално се възбуждат и започват да дават големи обещания, обаче то е влязло в едното ухо и е излязло от другото, излизат от богослужението, излизат от съживлението и край.

Всъщност невниманието и небрежието не са грехове. Няма ги никъде изредени в делата на плътта. Но са две сериозни грешки, които могат да ни струват много, могат да ни костват целия плод, цялата реколта на нашите взаимоотношения с Бога.
В момента, в който спрем да бъдем внимателни и отговорни към онова, което чуваме, а просто го оставим да премине, край - ние не берем плод.

По същия начин в 18- ти стих се говори за грижите на живота. Да се безпокоиш, да си тревожен, да си напрегнат за утрешния ден, за плащането на сметките, за финансовото обезпечаване на децата ти грях ли е? Не, грешка, която може да ни коства целия плод от взаимоотношенията ни с Бога. Любовта ни с Бога може да е силна и плодоносна, когато се научим да улавяме дори малките лисичета. И то докато лозето цъфти. Редно е да действаме превантивно, а не, когато проблемът е дошъл. Можем да потушим размножаването на малките лисичета още преди това да е станало необратимо, още преди те да са заякнали, да са станали големи и да имат нужда от голямо количество храна.

Затова Невясто Божия искам да ти кажа, че си черна, но си хубава, че Бог те поиска за Себе Си. Бог поиска твоята свободна, истинска, пламенна, неугасима любов. Такава ти е дадена, такава се иска от теб. Не любов по принуда, не любов, защото имаш изгода, а заради Жениха, заради Оня, който те е поискал и желае да му пристанеш за цяла вечност.

 

Пастир Димитър Лучев е завършил богословие в Европейската Богословска семинария в Рудерсберг, Германия. След няколко години на служение като преподавател по богословие във факултета на Българска Божия Църква към ВЕБИ в Стара Загора, той заминава за САЩ, за да продължи богословското си образование. През 2003 г., завършва магистърската си степен и се завръща в Стара Загора, където продължава своята преподавателска дейност. В същата година основава и Българска Божия Църква „Възраждане”, която пастирува и до днес.

Пастир Димитър Лучев се занимава както с пастирска, така и с научна дейност. Има многобройни медийни изяви и редица публикации на различни богословски теми.