Хроника на една предизвестена смърт

 

Религията, убила Христос, продължава да го прави и днес с всеки, попаднал в смъртоносната й хватка

 

Живко РАЙНОВ

Ако в деня на Цветница попитате хората от улицата какво означава това за тях, вероятно мнозина ще ви кажат: празник на цветята и на тези, които имат подобни имена. По аналогичен начин и Господ Исус Христос зададе навремето въпрос на Своите ученици: какво казват другите за Мен? А когато чу различните отговори, които по своя характер не се различаваха много от тези на нашите съвременници, Той ги попита: А според както вие мислите, Кой Съм Аз? Нека и ние да оставим настрана хорските мнения и се запитаме какво означава Цветница за нас, християните. Би било полезно да се ориентираме добре в Словото Божие по този въпрос. Защото Христос не дойде преди 2000 години на тази земя да върши религиозна дейност, а да съсипе делата на дявола. Нищо в Библията, а особено когато е свързано с Исус, не е напразно или случайно, а точно обратното – има дълбок смисъл. Какъв е тогава той във всичко, което Господ направи – да влезе в Ерусалим, яхнал едно магаре и приветстван от народа, след това да отиде в храма и да изгони търговците в него, и накрая да се върне обратно по пътя и да пренощува във Витания. Има ли изобщо някаква логика в едни такива странни действия? За невярващия ум – сигурно не. Един възможен ключ за разбиране духовния смисъл на тази картина можем да видим в думите на Исус, изречени за Ерусалим: “Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти” /ст.42/.

Следователно логиката на това събитие, ако и да се празнува вече 2000 години, не е подвластна на плътския ум. То има скрито духовно значение, което е било предмет на размишление и изучаване от вярващите хора през всичките тези дълги години от тогава до днес.

Времето, за което говорим, представлява навечерието на най-големия израелски празник Пасха и следващия след него Празник на безквасните хлябове. Поклонници от целия тогавашен свят се събират в Ерусалим, за да се осветят и подготвят за събитието. Улиците и площадите са изпълнени с тълпи от народ, осигуряват се предварително жертвените пасхални агнета, за да могат най-късно до четвъртък привечер да ги заколят. После кръвта им се излива на олтара, след това те се сготвят и изяждат в семейството през най-святата нощ от годината.

Господ Исус Христос влиза в Ерусалим в последната неделя от земния Си живот – точно по това време на оживление и приготовление за празника – и това става по един особено тържествен, дори триумфален начин. Процесът на Божието изкупление, който се разгръща на страниците на цялата Библия и обхваща историята на човечеството, отива устремно към своята драматична кулминация. Пет дни остават до кръста и до заключителните думи “Свърши се”, увенчаващи великото Божие дело на земята. Следващата неделя е Възкресението.

Как да гледаме на случилото се на Цветница? Как да разбираме Божиите действия през този неповторим и единствен в историята ден? Каква поука трябва да извлечем от това?

Невидимият Бог стана Човек

Нека най-напред спрем вниманието си на Йоан1:14: “И Словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.” Този текст ни говори за великия и всемогъщ Бог, разкрил Себе Си от самото начало на това Евангелие като Словото. В Евреи 1:2, 3 виждаме друго откровение – този път за Сина, т.е. за Божия Син, “...Когото /Бог/ постави наследник на всичко, чрез Когото и направи световете, Който, бидейки сияние на Неговата слава, и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово, след като извърши [чрез Себе Си] очищение на греховете, седна отдясно на Величието на високо...” От двата текста разбираме, че Самият Бог, Създателят на всичко, безкрайният и вечен Дух, стана плът, т.е. човешко Същество. А това бе необходимо, за да може Той да “пребивава между нас”. Защо? Такова е било винаги желанието на Божието сърце: да живее заедно със Своите създания. Обаче съществуваха пречки, които, преди да стане това, трябваше да се отстранят. И не става въпрос само хората да Го опознаят и се научат да Го почитат и Му вярват. Необходимо беше да придобият Божието естество и способността да живеят в присъствието Му, без онзи панически страх и ужас, който преживяха при срещата си с Него на Синайската планина. Затова “...когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена...” (Галатяни 4:4). По-нататък четем: “и видяхме славата Му”.

В тези думи се съдържа проблем, защото славата Му не беше видяна от всички, ако и да се намираше Той сред тях. Невидимият Бог стана Човек и въпреки това остана незабелязан от някои. Затова Лука 17:20-21 в това отношение е важен текст, понеже съдържа отправната точка за поставените въпроси: “А Исус попитан от фарисеите, кога ще дойде Божието царство, в отговор им каза: Божието царство не иде така щото да се забелязва; нито ще рекат: Ето тук е! или: Там е! защото, ето Божието царство е всред вас.” С други думи, Господ Исус дойде и “пребиваваше между нас”, за да установи Своето Царство. През всичкото време на Своето земно служение, Той обикаляше цялата страна и проповядваше Божието царство. На този етап, обаче, и досега то си остава все още невидимо и поради това не се забелязва повсеместно. А дори и там, където се забелязва, това е само частично. Словото от І Коринтяни 13:12 потвърждава този факт: “Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.” Причината за това е очевидна, в основата на всичко стои греховното човешко естество. Хората са предадени на злото и греха, и те обичат това. Думите на Исус от Йоан 3:19 имат характера на диагноза: “...светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.”

Вход за Божието царство

Ако хората са в тъмнина, която ги привлича и в която ходят, вероятността да стигнат до познание на истината е нищожно малка. Понеже за тях няма прошка на греховете, последните се трупат непрестанно, духовното им състояние прогресивно се влошава и това води до още по-непрогледна тъмнина. Все пак, между тях може да има и такива, които не са се предали напълно на злото, поради което да съществува възможност и желание за промяна. Ето защо в определеното време Бог изпрати един човек - Йоан Кръстител - да проповядва в пустинята на живота кръщение на покаяние за прощаване на греховете. Когато хората са се покайвали искрено, греховете им са били прощавани, духовното им състояние се е подобрявало и те са се отваряли за истината и светлината. Не е чудно, че Евангелието от Марко започва точно по този начин: “Началото на благовестието на Исуса Христа, Божий Син; както е писано в книгата на пророк Исаия: "Ето, Аз изпращам пред лицето Ти вестителя Си, Който ще устрои Твоя път; глас на един, който вика в пустинята: пригответе пътя за Господа, прави направете пътеките за Него.” (Марка 1:1-3)

За Господа трябва да има приготвен път, иначе Той не може да бъде приет. И затова началото на благовестието започва именно с Йоан Кръстител и по-точно с неговото послание, а то е: покаяние. Покаянието е началото на благовестието и вход в Божието царство. То е, което приготвя пътя за Господа. Но, както и всичко останало, то също е въпрос на избор. И в резултат на него се обособяват две групи хора: едните - осъзнали, че са грешници, изпитващи нуждата да се покаят, а другите - считащи себе си за праведни пред Бога, на които не е необходимо покаяние. И съществено е да се види какви хора влизат във всяка една от двете групи. А те са много точно посочени в Лука 7:29, 30: “И всички люде и бирници, като чуха това, признаха Божията правда, като бяха се кръстили с Иоановото кръщение. А фарисеите и законниците осуетиха Божията воля спрямо себе си, като не бяха се кръстили от него”. Следователно, в групата на ония, които отхвърлят Божията правда, влизат фарисеите и законниците, а в другата – всички останали. Това изглежда много странно, но само на пръв поглед. Хората, чиято съвест не е прегоряла, знаят греховете си и съзнават греховността си. Какво обаче да кажат онези, които вярват в Бога и даже Му служат? Възможно ли е те да бъдат грешници? Как могат свещениците, законоучителите и фарисеите да признаят публично, че са грешници, като позволят на Йоан Кръстител да ги кръсти в реката Йордан? Не са ли те религиозните лидери, власти и авторитети в страната? Ако те са грешни – кой тогава е праведен? В този случай съзнанието за себеправедност, което е проява на гордост, замъглява и затъмнява духовното зрение на тези хора и им пречи да видят истината.

Камък за препъване

Това разбиране е било масово разпространено в Юдея и особено в Ерусалим. Този град е имал огромно значение в живота на израелския народ. Причината е в изключителното му място и роля, отредени му в съществуващото до тогава Писание на Стария Завет. Историческият и духовен опит, и свързаните с това традиции са причината Ерусалим да заема много специално място не само в живота на нацията, но и в сърцето на всеки израилтянин, и това е валидно даже и днес. Да си жител на този град винаги е било огромна привилегия и благословение. За съжаление, често срещано явление е предимството да се превръща в камък за препъване поради появата на гордост – на представата, че си нещо повече от останалите. Както и преди Христос, по времето на Неговото пребиваване на тази земя духовния живот на Израел е бил свързан с Ерусалим и храма. Там е имало голяма концентрация на свещеници и левити, законоучители и онези набожни и ревностни юдеи, които са съставлявали сектата на фарисеите. Всички тези хора са били изпълнени със съзнанието на превъзходство и непогрешимост, недопускащи никакво друго мнение, различно от тяхното. Те са упражнявали силно ретроградно духовно влияние в столицата и цяла Юдея, което постепенно е отслабвало в северните части на страната.

Съществува и друг принцип, въздействащ върху сърцата на религиозните хора, за който четем в Лука 7:47. Пребивавайки в дома на един фарисей, Господ Исус каза нещо важно във връзка с една жена грешница, измила нозете Му с миро: “Прощават й се многото грехове; (защото тя обикна много); а комуто малко се прощава той малко обича.” Тези думи разкриват един от факторите, влияещи върху силата или слабостта на посвещението на Христос. Колкото е по-тежко положението на човека и по-ниска точката, от която е издигнат до позицията на вяра и общение с Господа, толкова по-дълбока е промяната в живота му и по-силна любовта му към Него.

Чудесна илюстрация на този духовен принцип намираме в Лука 18:10-14, където: “Двама души възлязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият бирник…” Това е един типичен пример за манталитета и морала на тогавашния фарисеин: гордост, породена от неговите жалки религиозни дела и презрение към останалите. Съвсем друго е отношението на считания за корумпиран бирник, който стоеше съкрушен пред Бога в истинско покаяние. Нека да видим оценката на Исус за ситуацията: “Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси.” Това обяснява факта защо в Галилея Господ Исус Христос беше винаги заобиколен от огромни тълпи, които искаха да Го чуят и се изцелят, а колкото повече слизаше на юг съпротивата срещу Него нарастваше, за да стане особено ожесточена в Ерусалим.

Ерусалиме, Ерусалиме!

Всичко казано до тук има пряка връзка с разглежданата от нас тема: влизането на Господ Исус Христос в Ерусалим в навечерието на празника Пасха. Известно е, че след пророк Малахия Бог спира да говори на народа за 400 години. Това е дълъг период на безредие и хаос, на чуждо владичество и бунтове против него, на ново разрушаване на храма и повторното му съграждане. През това продължително време на огромни трудности народът с нарастваща надежда е очаквал идването на обещания Месия, Който да ги спаси от неизмеримите страдания. През трите и половина години на Своето служение Христос е влизал няколко пъти в този град, но винаги като учител или пророк. На този ден Той влиза в главния град на страната в качеството Си на дългоочаквания Месия-Цар. Това е огромната разлика. Той беше Този, Когото народът очакваше. Исус беше надеждата, за Която всеки израилтянин въздишаше – Месията, Царят, Освободителят и Спасителят. Господ не влезе в Капернаум, Витезда, Наин или някой друг град в Галилея. Ако беше го направил, вероятно би могъл да бъде коронясан там. Той влезе в Ерусалим и това беше хроника на една предизвестена смърт. Господ Исус Христос влезе в крепостта и цитаделата на религиозното коравосърдечие и гордост, което убиваше през миналите времена всеки истински пророк на Бога, докато накрая уби и Този, Който ги изпращаше. Потресаващо звучи свидетелството на Словото Божие от Лука 19:41: “И като се приближи и видя града, плака за него...” Господ плаче за Ерусалим, не защото го бе избрал и предопределил да бъде убит там, а защото неговите жители бяха способни и решени на това. Този извод става очевиден от Лука 13:33, 34, където Исус казва за града: “...защото не е възможно пророк да загине вън от Ерусалим. Ерусалиме! Ерусалиме! ти, който избиваш пророците, и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошка прибира пилците си под крилете си, но не искахте!” Месията влезе тържествено в града, но той не осъзна това, не разпозна времето на посещението. Последствията се случиха според пророчеството и те бяха трагични.

Влизайки в Ерусалим, Господ Исус направи едно единствено нещо и то бе да отиде в храма. Защо? Известно е, че след неговото първо разрушаване пресвятото място, където преди това се намираше ковчега на завета, върху умилостивилището, на който се явяваше Божията слава, остана празно. Това не осуети, обаче, Божиите цели, тъй като Неговото намерение никога не е било да обитава в храмове от камък, а в човешкото сърце. Предназначението на настоящия Божи храм бе да бъде молитвен дом. И ако изпълняваше успешно тази своя функция, той щеше да бъде най-важното място в града – център на духовна сила и благословение за жителите му и за дейностите, извършвани в него. Вместо това бе превърнат на “дом за търговия” и “разбойнически вертеп”.

Случайно ли беше това или с оглед на известните вече факти не е най-строга закономерност? И ако бе достигнал до такова жалко състояние, какво духовно въздействие той можеше да упражнява? Именно занемаряването на Божия храм, поради отхвърляне на Бога и практикуване на идолопоклонство, е водело до тежки последици в историята на Израил. Затова благочестиви царе, като Езекия и Йосия, са прибягвали до неговото очистване и възстановяване. Очистването му бе наложително отново. Господ го извърши два пъти: в началото и в края на служението Си. И това е равнозначно на диагноза и присъда едновременно. Защото само няколко десетилетия по-късно той беше разрушен, какъвто е и до момента.

В Новия Завет сърцето на всеки новороден християнин представлява храм на Божия Дух, който, подобно на старозаветния, трябва да се поддържа в изрядно състояние. Понеже Бог е свят, Неговото обиталище също трябва да бъде свято. А е възможно то да бъде изоставено и занемарено. Не напразно Притчи 4:23 ни увещава: “Повече от всичко друго що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота." Сърцето е най-важното в човека, защото характеризира личността му, определя пътя и живота му, и в крайна сметка – неговата съдба. Точно за това Бог го е определил за Свой храм. И Той не иска друго от човека, освен неговото сърце, което да Му предаде доброволно. В Притчи 23:26 четем: “Сине мой, дай сърцето си на мене, и очите ти нека внимават в моите пътища”. Дори когато сърцето ни е храм на Святия Дух, въпрос на личен избор е да го дадем на Господа, както и да ходим в Неговите пътища. В този смисъл между ерусалимския храм и храма на сърцето ни няма съществена разлика.

Ето защо Цветница има вечна стойност и отдалечеността във времето не променя нищо. На този ден Ерусалим посрещна Господ Исус Христос с викове “Осанна”. Само пет дни по-късно Го разпъна безмилостно на кръста, оголвайки брутално уродливата си същност. Религията, убила тогава Христос, продължава и днес да го прави с всеки, попаднал безгрижно в смъртоносната й хватка.
Твърде тягостна и мрачна е духовната картина в навечерието на Голгота, но такава е тежката истина за Разпятието. Именно поради това триумфалното шествие на Исус по улиците на града, оказал Му най-голяма съпротива, е мощен пророчески израз на Божия пълен и окончателен триумф над злото на земята и във вселената. Две хилядолетия оттогава Цветница е красив и непомръкващ символ на вяра в сърцето и светлина в душата на всеки, на чието съразпятие и възкресение с Христос тя е предвестник.