За Дънов, Ванга и православния фанатизъм

 

17 март

Пламен ИВАНОВ,
богослов

Представите си за миг следната ситуация: един от мобилните оператори да организира кампания срещу някой дребен провинциален доставчик на интернет. Гигантът на пазара, който има цяла мрежа от магазини, офиси, клиенти в цялата страна, да загърби своята дейност и да се заеме с ликвидирането на дребна фирма, която доставя некачествена услуга и привлича неголям брой клиенти. Това в условията на пазарна икономика е невъзможно. Никога големите играчи на пазара не биха загърбили основните си приоритети, за да се захванат с дребните риби.

В същото време ние наблюдаваме един парадокс. Представители на Българската православна църква се захващат да изобличават две личности със спорна обществена значимост и малък брой последователи. Става дума за кампанията на един атонски монах и няколко свещеници от сливенска епархия срещу Ванга и Дънов. Кое всъщност е парадоксалното? Ако сравним процентното съотношение на последователите на Бялото братство с православните християни в България, то резултатът би бил по-малък от 1:200, може би 1:400 или по-малко дори. От своя страна, петричката ясновидка няма свой култов кръг, който да набира последователи. Днес младите хора не я познават, тези на средна възраст си спомнят, че е имало такъв човек, а старите хора си спомнят за феноменалните ѝ способности, излъчвани рядко по Първа програма на държавната телевизия, но нищо повече.

По своята същност въпросът за тези две личности не е спорен. Богословите и духовниците отдавна са се изказали по него. Дънов и неговото учение не е православно и той е извън Църквата. Приживе Бениса Дуно не се отъждествява с нея, нито неговите последователи претендират да са православни. Ванга пък се възприема от Църквата единствено като неин ктитор – дарителка на един неправославен храм, но храм, в който днес се служи св. Литургия от канонични свещеници. Подобно на други ктитори от Средновековието Вангелия Гущерова е изографисана на определени места в храма. Тя не може да бъде възприета от Църквата нито за мъченица, нито за пророчица, нито за светица, защото няма неоспорими доказателства в подкрепа на подобно твърдение. Затова тя си остава единствено ктитор и нищо повече.

Тогава се поставя въпросът защо определени църковни среди толкова яростно нападат тези две личности и се стремят по всякакъв начин да ги изобличат. Нима устоите на Христовата църква са разклатени и тя е застрашена? Нима православието е нападнато и то трябва точно в този момент и на всяка цена да се брани? Съмнявам се! Според мен няколко личности в Църквата са решили да се възползват от ограничен медиен интерес, за да изпъкнат като велики ревнители и пазители на православието и вярата.

Вчера бях свидетел на това, как двама свещеници, в своите усилия да се покажат именно като такива, публично в национален ефир заклеймиха православен епископ, с когото са в канонично общение, нарекоха Римокатолическата църква секта и нахокаха водещата за това, че не разбира богослужебния език и не ходи на църква. Това може и да се е харесало на техния епархийски архиерей, но в никакъв случай не подпомага Църквата в нейната спасителна мисия. Напротив – това ѝ вреди. Отношението на тези и други като тях свещеници показва едно криворазбрано православие, за което не духът, а изядената буква на Закона е определяща и формираща мирогледа.

Нека само да се вгледаме в Свещеното Писание на Новия Завет. Нито на едно място Христос не заклейми, нито отлъчи, нито запрати в ада, когото и да било. Той изобличи книжниците и фарисеите, но направи това за тяхното спасение. Христос дойде, за да спаси погиналите чрез любовта, а не чрез отхвърлянето на личността и прогонването. Две заповеди ни даде – да обичаме Бога и ближния като себе си. Това означава да преодолеем гордостта и егоизма си, да не се смятаме за велики и спасени, защото сме православни или защото сме в Църквата! Как стоим в нея? Не сме ли много далече от вярата и от любовта? Може би ги приемаме просто като даденост, а не живеем чрез тях?

Наскоро с мои приятели богослови проведохме един комично-трагичен разговор, в който стигнахме до изводите, че православните се смятат за по-спасени от протестантите, без да го казват; че ако папата е непогрешим само ex cathedra, то православните епископи са непогрешими и по всяко друго време и че по правило Западната църква е еретическата, независимо, че има православни духовници, които в една проповед могат да изкажат повече от 15 ереси.

Духовниците в Църквата трябва да обърнат внимание на своето социално служение. То не се изчерпва само с богослужението и в определено време на годината с показна символична благотворителност. Самото богослужение се обезсмисля без активното участие на вярващия народ. А той, от своя страна, не може да стане истински християнски и православен, само като му се налагат забрани да следва това или онова учение. Ако духовниците вършат своето служение като катехизират кръстените, но все още неукрепнали във вярата християни, въцърковят ги и ги изградят като истински „правилно славещи Христа”, то тогава няма да има нужда да се изобличават дребни и спорни нецърковни учения. Тогава християните ще са познали Истината и Тя ще ги е направила свободни!