Прости нам, тъй както ние

 

 

Веселина СЕДЛАРСКА

Да не можеш да простиш има много общо с това да можеш да завиждаш. И двете чувства тежат повече на този, който ги носи, отколкото на онзи, към когото са насочени.

Митрополит Йоаникий - духовен като светец и наблюдателен като детектив - след една светска проява ме попита, защо една мирянка ме гледала с тежък поглед и се изсмивала, като мина край нея, въодушевено, но затова пък без причина.
- Нищо не мога да направя по въпроса - казвам - завист!
- Наистина нищо не можеш да направиш - каза - завистта е страшно чувство, по-лошо е и от змия. Дори и змията може да те ухапе, само ако я приближиш, завистта хапе от всяко разстояние - с поглед, с дума. Единственото, с което мога да те утеша, е че на нея завистта й тежи повече, отколкото на теб. Тя е повече жертва от тебе. Това го е писал и свети Василий Велики, който ти се пада покровител по име.

По-късно прочетох какво е написал свети Василий за завистта и то беше толкова проникновено и така съвременно, като че ли беше написано преди дни от известен психолог. Защо тези неща не се говорят от свещениците на неделна проповед в православната църква не знам.

- А защо в „Отче наш" се казва: „Прости нам дълговете ни, тъй както ние прощаваме на нашите длъжници" - попита ме един познат.
- Ами-и-и, предполагам, че защото сме заслужили да ни бъде простено, тъй като и ние сме простили.

Тогава той извади статистика: около петдесет анкетирани, от тях двайсетина знаят целия текст на „Отче наш" /защо ли има такъв израз: „Знам го като Отче наш"?"/ и двайсетината отговарят като мен.

Всички сме били неправи или по-точно повърхностни, невникнали.

- Ключовите думи са „тъй както" - рече познатият. - Там не се казва „тъй като", а „тъй както". Сложи сега между тези две думички запетайка и ще разбереш смисъла. На теб се прощава тъй, както ти прощаваш, тоест в същата степен. Ако ти прощаваш формално, тъй ще се прости и на теб. Ако пък прощаваш от сърце, без никаква утайка от зла мисъл, тъй ще ти бъде простено и на теб.

И това бих искала да го чуя на неделна проповед, Да го кажа по-честно: бих ходила на неделна проповед, ако там се говореха такива неща. Останалото мога да си го прочета и сама в Библията. Например в Евангелие от Лука: „Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци или като тоя митар: Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да повдигне очи към небето, но се удряше в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат."

Бих искала да отида в храма, защото там може да се чуе следната притча: Един селянин бил хвърлен от съселяните си в един трап за отмъщение. Пострадалите от него съселяни отивали до ръба на трапа и го заплювали, замеряли го с кал. Внезапно някой го улучил с голям камък. Човекът вдигнал поглед и учуден видял, че точно този, който хвърлил камъка, му е непознат и не си спомня да му е направил зло. Попитал го кой е и с какво е заслужил този голям камък. Аз съм този, на когото ти причини мъка преди 20 години, казал човекът. Забравил съм, къде беше през това време? -учудил се грешникът. Непознатият му отговорил: през цялото това време носех камъка в сърцето си, но сега, като те видях толкова окаян, взех го в ръка.

И след като чуя тази притча, да ми бъде обяснено, че камъкът на завистта тежи в сърцето на този, който го носи. Или пък да ми бъде разказана история - обикновена, нашенска история, като тази, която ми разказа един млад лекар:

„Беше преди няколко месеца. Вече работех в хирургията, но нямах много опит. Младите колеги бяхме повече от старите и това някак личеше. Ампутирахме повече крайници, отколкото това става по време на война. Имаше несполучливи операции, имаше усложнения. Най-старият колега клатеше глава и казваше по няколко пъти на ден, че когато в една болница поколенията се сменят, умират хора. Не звучеше нито укорително, нито успокоително. Просто като че ли така трябваше да бъде. Но не беше нормално да е така, не беше на страната на живота. А в това поне бях сигурен - всичко, което става в една болница, трябва да е на страната на живота.

В този ден бях на разположение. Дежурен беше друг колега, млад и неопитен колкото мен. Молех се да няма спешен случай, защото си бях наумил да прекарам един спокоен ден. Денят наистина беше спокоен, но вечерта ми звъннаха и казаха, че трябва да отида в отделението по най-бързия начин. Слязох пред блока, линейката вече ме чакаше.
Дано не е катастрофа, молех се, дано не са няколко пострадали. Случаят е един, рече шофьорът, ама колегата ти е притеснен като за няколко.

Колегата беше не само притеснен, ами и уплашен. Докарали жена, на около 50 години, от близко село. Разказа ми набързо историята. Жената, мъжът и двама комшии ходили с каруца извън селото. В каруцата носели коса. Тук колегата, колкото и да бързаше, ми каза, че си имало правило за возене на коса в каруца, трябвало да виси надолу и извън каруцата. Тая коса, кой знае защо, била вътре. И като тръгнал конят внезапно, и като настъпил един от хората в каруцата косата, острието се изправило и пронизало жената в ребрата. То минало през две ребра, през белия дроб и спряло на два сантиметра от сърцето. Ужасен, мъжът й дръпнал обратно косата да я извади от нея и нарязал още неща.

Разказът звучеше невероятно, твърде много съвпадения имаше, като че ли беше натъкмен. И аз тъй го възприех, рече колегата, затова попитах мьжа й да не са се били и клали с нож, но човекът трепери от страх за жена си, а и тя пот6ърждава, че е било така. Сега чакала с дробове, които се пълнят с кръв.

Чакаше нас да вземем решение. Нашите ръце все още трепереха при къде-кьде по-обичайни хирургични намеси, а тук ставаше дума за нещо, което може цял живот да си хирург и пак да не ти се случи. Едно беше ясно: време за умуване и изчакване нямаше - каквото щеше да се прави, трябваше да го правим ние. А ние не знаехме нито какво да направим, нито как да го направим. И ни личеше.

Отидохме при жената. Тя беше сгърчена от болка, отмаляваше, говореше трудно. Направи ни жест да се приближим към нея и тихичко започна: „Момчета, и аз имам две момчета като вас. Знам какво могат и колко го могат, знам от какво се притесняват. Виждам, че и вие се притеснявате, че не ви се е случвало да правите такава операция. Искам да ви кажа само едно нещо: ако умра по време на операцията, няма да сте вие виновни. Няма значение какво ще ви кажат началниците или моите роднини, аз ви прощавам предварително и ви казвам, че няма да е ваша вината. Направете каквото можете. Само толкова - каквото можете! Почвайте."

Почнахме. И досега не знам какво точно направихме. Вземахме решение на мястото, на секундата. Беше страшно, беше трудно, беше необикновено, и в същото време някак вървеше. Оперирахме я около четири часа. Повечето от нещата, които направихме, ги правехме за първи път. Дори когато свършихме не бяхме сигурни, че операцията е била успешна. Това стана ясно едва на третия-четвъртия ден.

Тогава жената вече можеше да се усмихва, говореше. Каза ни, че ако не сме били точно ние двамата, нямало да е жива. Каза ни, че сме големи доктори. И ние й казахме: бяхме толкова големи доктори, колкото ни направи нейната предварителна прошка. И не я излъгахме. И до днес си мисля, че ако тази жена не беше ни дала прошка за това, от което се страхувахме, то щеше да се случи. Като че ли тази жена сама направи операцията си чрез нас.

Оттогава чуя ли да се говори за прошката като за лекарство, заслушвам се. Но все още не знам точно какъв е механизма на прошката. Как можеш да простиш на някого, който ти е направил нещо много лошо? Каква сила трябва да имаш, за да го направиш? Понякога си мисля, че трябва да отида до онова село и да видя нашата спасена леля. Да я попитам от къде се взема силата за прошка."

Така и не знам дали по-късно е отишъл. Ако го е направил, сигурно му е казала онова, което всички прощаващи знаят: ако наистина поискаш да простиш, силата ще дойде.