Христос сред нас

 

 

Институт за българска протестантска история

Голямата Махалия Джаксън няма право да ходи на училище, защото е единственото чернокожо бедно дете сред множеството бели бедни деца в квартала си. Расовата сегрегация е от значение дори сред еднакво мизерстващите. Махалия е от онези упорити деца, които се съобразяват с обстоятелствата, но не им позволяват да ръководят живота им – тя не се бунтува, а се самообучава. Вече световноизвестна госпъл певица, носителката на Грами може да си позволи да живее в стандарта на високата средна класа на север в САЩ. Християнският свят се наслаждава на нейната „Тиха нощ, свята нощ” и превъзходните й изпълнения взривяват концертни зали и църкви. Но не й е позволено да се засели където иска. Принудена е да си купи къща в квартал на чернокожи американци. Няма значение, че на всяко Рождество президент, политици и всеки бял американски християнин слушат и пеят нейните песни.

Не бой се, защото Аз никога няма да те оставя

Защо не я огорчава това, а благодари на Христос за всичко, е въпросът на журналисти към нея? Защо не се бунтува? Може би, защото е закърмена с изпитания - и защото знае, че всеки християнин по един или друг начин е изпитван в този живот. Тя е научена да няма от кого да получи помощ освен свише – прехвърляна като дете от роднина на роднина, тя почиства и прислужва по чужди домове до 27-та си година. Загубила е част от рода си в расовите размирици в американския юг през 20-ти век. Тя няма да има за дълго свое семейство, редица обстоятелства, най-вече пословичната й безкомпромисност в живота й я обричат на самота. Въпреки всички житейски удари, вярата й в Христос, в Неговата сила и висша промисъл никога не стоят под въпрос. Това се чувства във всяка нейна прекрасна песен. Присъствието на един любящ и всесилен Бог в живота й струи от всеки тон, всяка сричка в песните й. Тя е заявила на онези, които я питат как се самоопределя, къде принадлежи феноменалният й музикален стил: „Аз съм Господна.” При всички обстоятелства. Махалия пее до смъртта си с пълното съзнание за преходността на този свят и съществуването на един по-добър. Подобно предците й, изгорени живи в местната им църква в градче в щата Алабама от Ку – клукс- клан през 1930-те.

Ако и да ме изоставят майка ми и баща ми, то пак Ти,
Господи, не ме отхвърляш никога. Ти си Мое прибежище 

Кърк Франклин прехвърли през 2006 г. средата на тридесетте. С няколко Грами награди и три платинени албума, топ тен места в Билборд. Франклин написа история в християнската музика, издава албуми и прави концерти, които възродиха госпъла за поколението на Generation Х. И стимулираха много други певци християни да се завърнат към корените на музикалния си път. Боно и Ди Ейдж от U2 признават, че дължат много на Кърк Франклин, за да се утвърдят във вярата си в Христа.

Кърк Франклин е наричан с много имена: „ангелският глас”, „най-комплексният композитор в съвременната християнска музика”, „човекът с перфектен слух”, „диригентът, който може да направи от всеки човек певец и от всеки тон да сътвори полифонично чудо”. Това, което човек разбира за Кърк Франклин при интервюта на живо е, че перфектният певец не може да говори правилно, има сериозен говорен дефект и заеква много силно.Този вроден недъг изчезва само при пеене.

Кърк Франклин е осиновен на 3-годишна възраст и отгледан от баба си Гертруда. След като баща му и майка му го изоставят пред вратата на двора й с една бележка и малко мръсни дрешки – двамата са наркозависими и впоследствие умират в неизвестност. Баба си той нарича в автобиографията си „единствената майка, която бих могъл да имам - мама, която ме доведе до Христа, която не позволи на никого да ме мачка в живота, която ме извеждаше всяка неделя от бедната ни къщурка, за да ме води с гордо вдигната глава на църква.” В която църква Кърк започва да пее от 5-годишна възраст като солист. И да ръководи църковния хор едва на 12 г. Баба му го научава да свири на няколко инструмента, тя работи като чистачка и с всеки спестен долар финансира обучението му.

Конфликти с християни и духовници са голямо изпитание за него като млад човек, но Франклин израства в тях. Винаги гледах към Христа и ближния. И имах примера на всеотдайната любов на моята духовна майка във всеки момент, когато някой се е опитвал да ми наложи мнението си или да ме смачка заради „недъзите”, с които съм роден, споделя той пред Джей Лено.

Вие сте солта на земята 

В един български град 18-годишно момиче се сблъсква всеки ден на моста на път за гимназията с просеща своя връстничка от ромски произход. През зимата след няколко месеца я вижда във влака за столицата как краде. През следващата зима се спъва на неосветен тротоар в нея – ромката е премръзнала, пребита и полупияна на улицата. Често пътищата им се кръстосват, когато момичето отива на църква. При всяка среща се моли за нея, дава й храна и я благославя. Преди да напусне града, споделя с пастор и свещеник за безпризорната. И я довежда в църквата си след много разговори, търсейки дом и някой, който да се погрижи за нея.
Лукановата зима взима само в този град близо тридесет жертви. Църквите раздават храна по улиците. Пакетите с храни и супите са пратени от европейски и американски църкви. Те се конфискуват, както повечето църковни дарения по това време. Не само за бедни, бездомни и стари важи по това време правилото всеки да се спасява сам. И онова на стария Хобс, парафразирал римляните – човек за човека е вълк.

След десет години, когато се завърне в България, ще срещне връстничката си ромка отново – на Рождество в църквата. Със семейството и съпруга й. Двамата имат сходна съдба, те се запознават, след като са изминали труден житейски път и са намерили мира и опрощението на Христос. Благодарение на помощта и любовта на християни от православна и евангелска църква те двамата имат свой дом, образование и работа като служители – нормално семейство. На Рождествения празник с неприкрита радост гледат пиесата за Раждането на Младенеца, която неделното училище представя – петгодишният им син в ролята на един от ангелите благовестяващ на овчарите: „Син ни се роди, Спасител се даде нам!”

Там, където са събрани двама или трима в Мое име, Аз съм сред тях

В един от лагерите на ГУЛаг в Сибир през 1940 г. се срещат пастор Клайн, руски лутеран от немски произход, пастор Некрасов, баптист и един католик от полски произход, механик, заловен при опит за саботаж в Украйна, на име Ярузелски. По-късно в бараката им са хвърлени пребити бесарабският петдесятен пастор Белчински и отец Симеон, православен епископ от околността на Ростов на Дон. В началото те са си чужди един на друг, всеки си е скрил по един разкъсан лист от Библията, който чете или се моли самотен в ъгъла си. Всеки разговаря от собствената църковна позиция с околните затворници. Всеки от петимата им говори за Христос така, както е научен от традициите на деноминацията си.

Невъобразими са мъките, униженията и подигравките, гаврите с вярата им и с тях като човеци, на които са подложени. При екстремни обстоятелства, сред обезверени хора, сред загубили и последния белег на човещина мъчители, петимата духовници стигат след месеци до единствено възможното заключение. Щом Господ ни е събрал тук заедно и ни е поставил пред такова голямо изпитание, подобно първоапостолите, значи иска да ни научи на всичко онова, на което учеше първата църква, когато тя беше гонена, връзвана в окови и мъчена.

Аз съм, Аз съм, Който ви утешавам! Да се не боите от смъртен човек

Петимата започват да се събират редовно преди и след каторжния труд на молитва. Делят заедно плесенясалия си хляб, започват да записват по спомен на амбалажна хартия с въглени Псалмите и други части от Божието Слово. И започват да се грижат един за друг и за затворените с тях мъже. Благовестието на Евангелието от устните на петимата е силно – няколко са бараките със затворници, които се обръщат към Христа, кръщават се при минус 30 градуса в ями с разбит лед. Надзиратели повярват – и стават следствие на изповяданата вяра в Исус Христос от мъчители нови мъченици. Оказват се или в същия лагер затворници или изчезват безследно, споделяйки смъртта на десетките милиони жертви на кръвожадния комунистически моллох.

Петимата оцеляват до 1951 г. Когато заедно са разстреляни. Коленичили един до друг с хванати ръце, с молитва на уста, те остават жива картина за новоповярвалите в лагера. Истинският образ на Христовата Църква. Пред Своя Господ, далече от църковни разногласия, единни в Словото и Духа на Христа, изправени пред един общ враг, при екстремни условия изпитани и издържали победа.

Различни части на едно Тяло

В католическия семинар следват протестанти, а евангелският факултет има свой институт за история на православието, в който следват православни богослови. Подобна идея не е фикция. А реалността в един университетски европейски град. В родината на Реформацията. Всички те са колеги и споделят една съдба – подготвят се за служение сред църквите си.

Те изучават своите традиции и тези на другите части на Тялото Христово. Един общ семинар на трите клона на Църквата се провежда на всеки два месеца. Залата с 1800 места е препълнена, микрофони са поставени при добро време навън. Слушатели обикновено са насядали и на пода в гигантското хале пред входа на залата. Протестантски богослов реферира върху Албертус Магнус и Франциск от Асизи, православен монах представя теологията на Карл Барт, а студентка католичка запознава аудиторията с наследството на Йоан Златоуст. Обикновено семинарът завършва с обща молитва и хваление.

На Рождество в градските църкви се носят песнопения от цял свят. Хорове от Канада, Румъния, Южна Африка, Великобритания, Полша, САЩ и Чехия събират в католическите и евангелски църкви християни от всички деноминации.

В църквата на св. Доминик тази година се честваха две събития. Приемането на България и Румъния в ЕС – с молитва и благословения за обществата на двете държави, за всички църкви на румънските и българските християни от трите клона на Църквата, които ще бъдат след една седмица не само духовна, но и институционална част от голямото европейско християнско семейство.
И 100-годишнината от рождението на д-р Дитрих Бонхьофер. Евангелският богослов, който се опита да спре Хитлер и заплати за това с живота си. Един от последните стихове, които си припомня преди екзекуцията през април 1945 г. в концентрационния лагер Флосенбюрг е Йоан 3:16: Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в него, но да има вечен живот. Бонфьофер се сбогува с този свят и любимата си без тъга, знаейки, че на националсоциализма остават само броени седмици. Но това е неговият дял и той го приема със смирение. Това е, което научава в килията от образа на Младенеца в бедната ясла и на Божия Син, самотно изоставен на кръста на Голгота. За да гледа свободно към Господното възкресение преди смъртта си, знаейки, че човек не може да му отнеме спасението в Христос.