Благовестието е сила за спасение

Отхвърлянето му обрича немалка част от човечеството на трагична участ

Живко РАЙНОВ

Основата на нашите размишления ще бъде върху Римляни І:16: “Защото не се срамувам от благовестието [Христово]; понеже е Божия сила за спасение на всеки, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника.” За наше улеснение леко ще променим текста, без това да се отрази на смисъла му и той ще придобие следния вид: “Благовестието[Христово] е Божия сила за спасение на всеки, който вярва”. Тук думата сила е отново дунамис, също както и в 1Коринтяни 4:20. Тъй като двата текста имат една обща дума, можем да ги съединим и ще се получи следния израз: “Божието царство не се състои в думи, а в сила и тази сила е благовестието”. Ако малко съкратим изречението и подредим думите в него, ще получим основополагащото твърдение: Благовестието е силата на Божието царство. И понеже тази сила е също силата на Святия Дух, очевидно Неговото действие е да прилага благовестието. Без него Святият Дух не може да работи и Божието царство не може да съществува. Само чрез благовестието можем да влезем в царството на Бога и, веднаж озовали се там, не можем да функционираме без него. Определящата му роля в много голяма степен поставя успехите на Царството в пряка зависимост от правилното му разбиране и приложение в живота.

Едно добро, макар и непълно описание на благовестието намираме в І Коринтяни15:1-5: “Още, братя, напомням ви благовестието, което ви проповядвах, което и приехте, в което и стоите, чрез което се и спасявате, ако го държите според както съм ви го благовести, - освен ако сте напразно повярвали. Защото първо ви предадох онова, което и приех, че Христос умря за греховете ни според писанията; че бе погребан; че беше възкресен на третия ден според писанията; и че се яви на Кифа, после на дванадесетте…” А последното действие, което тук е пропуснато, се съдържа в Марк 16:19: “И тъй, след като им говори, Господ Исус се възнесе на небето, и седна отдясно на Бога.” Виждаме, че благовестието представлява кратък разказ за няколко събития, които ще групираме по следния начин: а/ разпятието, смъртта и погребването на Господ Исус Христос; б/ Неговото възкресение и явяване пред учениците Му в продължение на 40 дни; в/ възнесението Му на небето и сядане отдясно на Божия престол. Това е благовестието, чрез което се спасяваме, или което, както е записано в нашия текст, представлява Божията сила /дунамис/ за спасение на всеки, който вярва. Тези три групи събития съдържат в себе си силата на Бога да спасява. Оригиналната гръцка дума, преведена тук като спасение е сотериа и има значение основно на спасение, а също на освобождение и здраве, а това включва най-важните неща в човешкия живот. Затова и учението за спасение в богословието се нарича сотериология.

Първият въпрос, който веднага възниква пред нас, е защо и

от какво трябва да бъдем спасени

За целта ще погледнем в първите три глави на Библията, които представляват въведението и завръзката не само на Писанието, но и на цялата човешка история. Там виждаме една съвършена среда, в която е поставена да живее първата човешка двойка в дареното й от Твореца състояние на безгреховност, невинност и съвършенство.

Сред многото различни дървета на Едемската градина се намираше и дървото на живота, и Бог заповяда на човека да яде от плода на всички тях. Но само над едно дърво – за познаване доброто и злото – тегнеше Божията забрана, защото в деня, в който ядеше от него, човекът непременно щеше да умре.

Ако никога не бяха яли от забраненото дърво, Адам и Ева и досега щяха да са живи. А плодът на дървото на живота щеше да ги направи вечно живи, без възможност за грях. Тяхната вечна участ се определяше от послушанието им към една-единствена Божия заповед. И когато я нарушиха, те умряха - най-напред духовно. Последиците от това се проявиха веднага. Първо им се отвориха очите, т.е. появи се съвестта и разбраха, че нещо дълбоко трагично се бе случило с тях. Не бяха вече същите хора. Бяха голи, жалки и несъстоятелни. Праведността им пред Бога повече не съществуваше. Цялата пълнота, хармония и мир, които имаха дотогава, изчезнаха. Разтърсени от ужасната промяна, те опитаха със свои сили да се справят с положението и чрез препаски от смокинови листа да прикрият голотата си. А когато Бог ги повика, вместо да се втурнат насреща Му, както правеха дотогава, изплашиха се от Него и се скриха между дърветата.

Това са симптомите на духовната смърт. Страхът, прерастващ в недоверие и впоследствие в открита враждебност към Бога доведоха логично до проява на същото отношение и към ближния. Така след смъртта на най-важното в човека – на неговия дух – последва смърт и на душата му. Това става безспорен факт още в следващата, четвърта глава на Библията, описваща убийството на Авел от брат му Каин, решението за което се взема от душата. А от петата глава научаваме и за смъртта на тялото. Оттогава нататък хората, живеещи на тази земя, са мъртви духовно и душевно още от рождението си, и е само въпрос на време да умрат и телесно, за да бъдат вечно мъртви. Следователно, човечеството се нуждае от спасение от цялата тази смърт, нуждае се от нов живот.

Размишлявайки върху Божиите пътища за спасение, установяваме, че дори след грехопадението Той зачиташе достойнството на човека като Свой образ и подобие. Господ го бе създал да управлява на земята и да носи отговорност. Затова той трябваше да понесе последиците от действията си в Едем. А поради тях човекът наистина се превърна в бог за самия себе си, който сам да преценява доброто и злото, мислейки, че той е мярката на всичките неща. Нямаше я вече мощната светлина на Божието Слово и Неговото чудно присъствие, които да го ръководят. Сред смразяващия мрак на душата и духа му остана да мъждука само несигурната слаба светлинка на неговата съвест.

Човекът се отправи в бурния житейски океан без карта и компас, без да има и най-бегла представа накъде пътува. Той се понесе по течението, воден от субективното си мнение и разчитащ на естествените си способности. Така логично той се превърна в критерий и стандарт на самия себе си, според който да преценя и гради живота си. Това е начинът обаче, по който хората неизбежно влизат в конфликт помежду си и обществото се превръща в джунгла, където по-силният изяжда по-слабия. За да се избегне това и се въведе що-годе някакъв ред, от най-древни времена са се създавали закони, регламентиращи обществените взаимоотношения в държавата, на базата на човешкото разбиране за добро и зло. Всички поданици са били длъжни да ги изпълняват под заплахата от санкции.

Мерило на човешката слабост

В тази връзка, даването чрез Моисей на Божия закон на израилския народ е логично действие на Бога. Евреите вече бяха свикнали да живеят под законите на Египет. Особеното тук е, че това не е просто един от многото налични несъвършени човешки закони, а Закона на Самият Творец. И макар, че бе даден само на един малък народ, той бе Божия стандарт за праведност, обхващащ всички аспекти на човешкия живот. И ако хората изпълняваха безупречно праведния Божи закон, щяха да постигнат Божията правда и да живеят чрез нея. Законът изискваше безпрекословно изпълнение, понеже отразяваше Божия съвършен характер, и изискваше същото от Неговите създания, сътворени по Собствения Му образ. В противен случай следваше проклятие. Нещо повече – нужно беше цялостното му изпълнение. Апостол Яков казва: “…който опази целия закон, а съгреши в едно нещо, бива виновен във всичко” (Яков 2:10). Той бе насочен към човешките умения и способности, за да бъде изпълнен. Чрез Закона на Бога човекът в голяма степен е извън Божията милост и е оставен сам на себе си и на своите дела – дали ще успее или ще се провали зависи само от него. Това е справедливо, понеже в Едем Адам и Ева сами избраха това. Законът ясно показва, че хората не могат да правят каквото си искат на земята, поставена под властта и управлението им, и че Господ ги държи отговорни: ако го изпълнят – добре, но ако не – има тежки последици.

Даването на Божия закон като логична последица от грехопадението в Едем доведе до следващия логичен резултат: невъзможността да бъде изпълнен от грешни човешки същества. Защото съгласно Римляни 8:2 в тях действа неумолимо закона на греха и смъртта. Освен това, както жилото на смъртта е грехът, така и силата на греха е Законът (І Коринтяни 15:56). Понеже Законът не само назовава греха, но подбужда хората да грешат и така изважда наяве грешната им природа. Той е мерило на човешката слабост. Хилядолетната история на Израил и на цялото човечество категорично потвърждават този извод и посочват задънената улица, в която то се оказа. Желанието на човека да стане като Бога, т.е. да бъде независим от Него и самият да се превърне в божество, се оказа несъстоятелно и доведе до смърт, от която сам не може никога да се спаси. Той трябваше да се убеди в това чрез Закона и това беше първата негова цел. Нужно бе да проумее, че препаските от смокинови листа не вършат работа. Необходими бяха друг вид одежди, с които да се покрие човешката голота, т.е. да се постигне праведност, зачитана от Бога, и те са посочени пророчески в Битие 3:21: “И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.” След като човешките усилия за спасение се оказаха неуспешни, трябваше Сам Бог да се заеме с този въпрос – необходимостта от осъзнаване на този ключов момент беше втората цел на Закона. Нужно бе Самият Творец на човеците да стане Човек и, намирайки се под властта на същия този Закон, най-напред да го изпълни. Понеже беше даден веднаж завинаги на хората като единствения нормативен документ на Божията праведност, чиито изисквания трябваше да бъдат удовлетворени. И, второ, според същия Закон следваше Той да бъде принесен като съвършена жертва. Защо? Понеже “…заплатата на греха е смърт” (Римляни 6:23). А причината за съществуването на подобен принцип се основава на Яков 1:15: “…грехът, като се развие напълно, ражда смърт.” Именно защото грехът води до смърт, заплатата или възнаграждението, с други думи - присъдата и възмездието върху него също трябва да бъде смърт. Поради това, съвършената жертва, която е свята и без грях, трябва да приеме и понесе целия човешки грях, и да бъде принесена на олтара на Божията святост и справедливост. Чрез нея се постигат следните две важни цели.

Първо, осъществява се

изкупване от робството на греха

и, следователно, на Сатана. През римско време е имало пазар на роби. Който е желаел да купи роб, трябвало да плати определената от робовладелеца цена, а след това можел и да го пусне на свобода. Смъртта на безгрешния Човешки Син е цената, чрез която нашият дълг бе платен, за да получим свободата си от бившия ни господар сатана. И този дълг – греха - бе осъден, прикован и анулиран на кръста. А след като греха е премахнат, унищожена е всяка власт и претенция на сатана към нас. Това е същността на изкуплението, чрез което бе извоювана победата над врага ни и строшени оковите на нашето робство. То, обаче, не се заключава единствено до тясната сфера на Земята и човечеството, а има вселенско значение. Защото преди да стане наш враг, сатана въстана против Бога, като чрез своя бунт оскверни и компрометира Неговото съвършено творение и го въвлече в глобален духовен конфликт. Победата на кръста премахва конфликта и възстановява мира и хармонията в творението.

Второ, удовлетворява се и се умилостивява праведния гняв на Бога, причинен от греха. Понеже “…заплатата на греха е смърт” /Римляни 6:23/, затова “…душата, която е съгрешила, трябва да умре” (Езекиил 18:4). Праведният Бог изисква смъртта на грешника, но Неговата свята реакция към греха може да бъде уталожена и умилостивена чрез съвършена жертва. Поради това в Стария Завет, в деня на умилостивението първосвещеникът е влизал в пресвятото място и е поръсвал умилостивилището с кръвта на жертвеното животно. Така кръвта е покривала изискванията за смърт на Закона, символизиран от плочите на Завета и Господ е прощавал греховете на Своя народ. По същия начин днес “…кръвта на Сина Му Исуса [Христа] /съвършената Жертва, Чийто безгрешен живот изпълни всичките изисквания на Закона/ ни очиства /при това съвършено/ от всеки грях (І Йоан 1:7). Този е начинът, чрез който Господ покрива голотата на падналия човек, като прощава греховете му и го облича с одеждата на Своята Собствена праведност.

А това става възможно поради наличието на още една много важна подробност. Великото Божие спасение е в състояние да достигне до всеки, понеже то е предназначено за всеки човешки индивид. Господ недвусмислено заявява волята Си, че “…не иска да погинат някои, но всички да дойдат на покаяние." /2Петрово 3:9/Повярвалият в Господ Исус е поставен “в Христос” и така притежава всичко, засягащо Личността на Господа и делата, извършени през земния Му живот. В Христос ние сме святи и съвършени, без недостатък, изпълнили всичките изисквания на Моисеевия закон, разпнати и погребани с Него, съвъзкресени и възнесени с Него, седящи в небесни места на славния Му престол. Причината е, че Господ Исус Христос се явява Родоначалник на една нова раса – тази на новородените и спасени човеци. Ако като потомци на нашия праотец Адам получихме от него в наследство греха, проклятията, болестите и смъртта, по същия начин сега наследяваме от “последния Адам” (І Коринтяни 15:45) всичко, което Той притежава и извоюва за нас. Така спасението е по благодат, то зависи и се осъществява изцяло от Бога, а човешкото участие е да го приеме и прилага с Неговата помощ. Никое създание, сила, власт и обстоятелство не може да застане срещу могъщата воля на Бога и да възпрепятства или осуети Неговото велико спасение, за което Самият Той плати огромна цена. То, обаче, е в сила само там, където хората доброволно го приемат. Техният отклик на благовестието е решаващ и затова отхвърлянето му обрича немалка част от човечеството на трагична участ за цяла вечност. Положението на тези хора не е по-цветущо и през краткия им земен живот, защото

пренебрегването на благодатта

ги оставя неумолимо под властта и проклятието на Закона.
Защо това е така? Защо, след като благовестието е Божията сила за спасение на всеки, то не достига до всяко сърце? Защо някои се предават изцяло на невидимия Бог, като през целия си живот искрено и предано Го следват, докато други категорично Го отхвърлят? За да стигнем до някакво разбиране по въпроса трябва да си припомним, че действието му е чрез вяра, а вярата е духовно понятие. Да приемем и повярваме в благовестието означава да влезем във взаимоотношение с един Бог, Който е Дух, и така да заживеем живот в духовната реалност. А ние сме и били създадени за такъв живот, понеже сме духовни същества. Известно е, че човекът е дух, има душа и живее в тяло, като тези три компоненти на неговата същност са сложно свързани помежду си. Човешката личност представлява неговия дух, който се изразява и характеризира чрез душата, а се осъществява посредством тялото. А първата функция на духа е общението. Именно поради това можем да влизаме във взаимоотношение с Бога и помежду си. Както вече споменахме, когато съгреши, човекът умря. Това доведе до прекъсване на връзката с Бога, разстройване на човешките взаимоотношения и установяване на нови такива – този път със Сатана. Човек не може никога сам да възстанови връзката си със своя Творец. Когато в Марк 10:26-27 учениците питат Исус кой може да се спаси, Неговият отговор е: “…За човеците това е невъзможно, но не и за Бога; защото за Бога всичко е възможно.”

Ясно е, че всички хора са в еднакво безнадеждно състояние и все пак някои се спасяват, а пък други – не. Като ключово за нашето разбиране на този въпрос можем да определим словото от Ефесяни 3:11: “…според предвечното намерение, което Той изработи в Христа Исуса нашия Господ.” Очевидно е, че действията на Бога за нашето спасение не са спонтанна принудителна реакция в резултат на грехопадението в Едем, а Негово предвечно намерение - план, изработен още във вечността преди сътворението, чийто център е Личността и делото на Господ Исус Христос. Което означава, че всички ние, повярвалите в благовестието, още оттогава фигурираме в този грандиозен план! А той се основава на Божието съвършено предузнание за всички хора, които предстои да се родят, и последващото го целенасочено предопределение, съгласно Римляни 8:29-30.

Така темата за

Божия избор и предопределение

неизбежно се изправя на вниманието ни в целия си внушителен ръст на комплицираност и дълбочина. Всеки достатъчно запознат с Библията неин читател има ясното разбиране, че събитията, разгръщащи се на страниците й, са предвидени и планирани от Бога още от вечността. Всъщност те, като че ли, вече са се случили духовно и в точно определен момент от времето стават факти в материалната действителност. Но именно такъв е принципът на вярата. Тя, съгласно Евреи 11:1, представлява дълбока увереност за неща, които още не държим в ръцете си, но вече сме ги получили духовно. Очевидно по този начин работи и Бог, тъй като духовните закони са общи за всички. Тогава кое е това, което, на фона на Божието предузнание и предопределение, определя мястото ни в Неговия план? Ако всички грешници се нуждаят в еднаква степен от благодатта Му, за да се спасят, какъв шанс имат тези, на които е отказана? Понеже става въпрос за съзнателен избор и отделяне с цел спасение, както се вижда от І Петрово 1:1-2: “…до избраните пришелци, пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Азия и Витиния, избрани по предузнанието на Бога Отца, чрез освещението на Духа, за да сте послушни и да бъдете поръсени с кръвта Исус Христова…” Ако едни са избрани, логично е други да са отхвърлени и то още от вечността. Че това е така, се вижда ясно от Римляни 9:10-13: “…когато Ревека зачна от едного, сиреч, от нашия отец Исаака, макар че близнаците не бяха още родени и не бяха още сторили нещо добро или зло, то, за да почива Божието по избор намерение не на дела, но на Онзи, Който призовава, рече й се: "По-големият ще слугува на по-малкия"; както е писано: "Якова възлюбих, а Исава намразих". Този избор, обаче, не е несправедлив. Бог е праведен, любящ и желае спасението на цялото човечество. Но не всички искат това. Очевидно в начина, по който ни е създал Творецът, се съдържат двете възможности: едни суверенно да изберат покорството пред Бога, а други - самите те да се превърнат в богове. Господ, обаче, не онеправдава тези, които е отхвърлил. Точно обратното - дарява ги със Своята обща благодат, защото, според Деяния 14:17, “…не е преставал да свидетелствува за Себе Си, като е правил добрини и давал ви е от небето дъждове и родовити времена, и е пълнил сърцата ви с храна и веселба”.

Общото откровение, дадено на всички, е достатъчно сериозно, както се вижда от Римляни 1:20: “Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, сиреч вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията… Затова Словото Божие категорично заключава: ...човеците остават без извинение.” Те не са отхвърлени, понеже Бог е пожелал това, а поради собствения им избор, който е зачетен. Ярко описание на техния манталитет дава българският поет Гео Милев, който в известната си поема “Септември”, говорейки за бъдещето на човека, основано не на Божието Слово, а на човешки идеи, патетично възкликва: “Без Бог! Без господар!” Ето го красноречивото проявление на сатанинския дух и затова хората, които са му подвластни, Исус нарича дяволски чада (Йоан 8:44). За тях “септември” никога не “ще бъде май”.

Какво да кажем за получилите специалната благодат на Бога – за тези, които са избрани и предопределени? Ако Божието спасение е съвършено, значи ли, че за тях то е гарантирано още от вечността и Господ поема пълна отговорност за всичко в техния живот? Много хора вярват това. Широко разпространен е възгледът за Божия абсолютен контрол във вселената, но съвместим ли е той със свободната воля на Неговите създания? И може ли тогава Творецът да бъде оневинен за всичкото зло, ставащо в нея? Писанието категорично заявява, че Бог от началото знае края и ще изпълни всичко, което е намислил, но не и по пътя на принудата. Божията благодат не е вила, поставена на врата на всеки вярващ. Тя може да се приеме или отхвърли и Господ се съобразява с това. В този смисъл Божието предопределение нищо не предопределя. Словото подчертава, че е възможно човек напразно да повярва (І Коринтяни 15:2). Затова изискват много голямо внимание думите на Господ Исус Христос в Марк 13:13: “…който устои докрай, той ще бъде спасен”. А това практически означава да можем в края на дните си да кажем заедно с Павел: “Аз се подвизах в доброто войнствуване, попрището свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мене венецът (правдата), който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в оня ден.”

Наистина благовестието е Божията сила за спасение, но само за този, който вярва!