Възкресението

Божията сила за спасение 3)

 

Живко РАЙНОВ

Основата на благовестието е разпятието на Господ Исус. Последните Негови думи „Свърши се” /Йоан19:30/, изречени в пълно съзнание преди да предаде духа Си, бележат края на този основополагащ и затова най-важен етап. Христос не беше привършил още работата Си на тази земя, но предстоящото се основаваше на вече извършеното. Същевременно, ако възкресението не беше се състояло, разпятието щеше да се окаже напълно безсмислено. Следователно, то го легитимира от една страна и едновременно с това представлява следваща, значително по-висока позиция по пътя на спасението. Понеже целта беше не само да се осъди и унищожи греха, а да се постави началото на едно ново създание, което да има божествено естество, т.е. да притежава Божия вечен и изобилен живот. Този живот, означен в оригинала с думата зое, е висшата форма на живот. Негов символ е дървото на живота, намиращо се в Едемската градина.

Когато Исус Христос се роди от дева Мария, Неговият човешки дух притежаваше същите характеристики като на нашия праотец Адам преди грехопадението – безгреховност, невинност и съвършенство. Подобно на нас Той беше създаден като “жива душа”. Дали щеше да се превърне в “животворящ дух”, съгласно 1Коринтяни15:45, каквато беше целта, зависеше единствено от Неговото послушание на Отец. Именно това главно различие с Адам Го доведе до решаващото действие, което първият човек фатално пропусна - приемане на плода на дървото на живота, т.е. на Святия Дух след кръщението в река Йордан.

Ако до този момент беше извършил само един грях, с Него щеше да се случи същото, като с нашия прародител, а и с всички нас. И понеже това не стана, а оттам нататък не можеше и да се допусне, в Деяния2:24 се казва, че Него “…Бог възкреси, като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея.” В хладния гроб смъртта и тлението не можеха да имат власт над Него. Човешкият Син възкръсна с мощта и силата на Святия Дух, изразявайки по възможно най-убедителния начин Божия триумф над греха и смъртта. След като никога не беше се осквернил с грях, а нещо повече – Той го победи на кръста, при възкресението Неговият дух придоби качеството на

вечна святост

и неподвластност към греха. И понеже възкресението представлява нов живот, възникващ из недрата на смъртта, възкръсна мъртвото Му тяло. В хармония с Неговия дух, създаден за вечността, то трябваше да съответства на нейните повишени и славни изисквания. С него Господ Исус вече можеше да преминава през заключени врати и да се явява на различни хора с променен образ. Дори ако той все още бе различен от образа на прославения Господ, какъвто го видя ап. Йоан в книгата Откровение.

Следователно, възкресението на Господ Исус Христос няма нищо общо с възкресенията, които Самият Той извърши преживе при Своето служение. То е модел на онова, което ще се случи с нас, Неговите ученици, в бъдеще. Но не по-малко важното, което в случая ни интересува, е, че като част от благовестието то съдържа в себе си Божията сила за спасение в настоящото време. Причината е, че повярвалите в Исус Христос получават чрез Него Божия вечен живот. Това става при новорождението или с други думи – при възкресението на нашия мъртъв човешки дух. Понеже както сме съразпнати и погребани, така сме и съвъзкресени с нашия Господ. Ако при разпятието ние умираме за греха, чиято същност е бунт и независимост, при възкресението се раждаме за вечен живот, смисълът на който е вечна връзка и зависимост от Бога. Фундаменталният характер и величието на тази промяна може да се определи единствено чрез разликата между смъртта и живота. Чудото на Божия несътворен, съвършен, непреходен и вечен живот се ражда само там, където човек доброволно приеме разпятието на Христос и така умре веднаж завинаги за своето паднало, зло и греховно естество. Трябва да има удостоверена и засвидетелствана смърт, както беше при Господ Исус, за да стане възможно възкресението. Тогава в този най-важен и сюблимен момент Святият Дух слиза в най-дълбокото и съкровено място на покаялия се човешки дух, съживява го и остава завинаги в него като в Свой храм. Така човек се превръща в ново създание и започва своя нов духовен живот. Връзката му със стария Адам е вече преустановена, той е потомък на друг Баща и Родоначалник, на последния Адам – Исус Христос. И като такъв има напълно различно бъдеще – бъдещето на Самия Господ. На нас тепърва ни предстои да преживеем възкресението на нашето тяло и тогава наистина ще бъдем подобни на Него след възкресението Му. Но засега това, което притежаваме реално, е нашия новороден и спасен дух. Задачата на живота ни, за която носим отговорност, е спасението на следващата част от нашата същност, свързана неразривно с духа - нашата душа.

Душата

е мощна структура в човека, обхващаща три големи области: ум, емоции и воля, всяка от която трябва да бъде спасена. Това означава да бъде приведена в съответствие и хармония със съживения вече и спасен човешки дух, в който обитава Святият Дух на Бога. Т.е. между тях не трябва да има разминаване и противоборство, а единство, при което душата се подчинява на духа. В този процес духът задължително играе водещата роля на критерий и стандарт по отношение на душата. Възниква обаче, въпроса, как и в каква степен се осъществява това на практика? Понеже и двете са променливи величини, как си влияят и взаимодействат помежду си? Отговорът на подобни въпроси изисква добро познаване на функциите на духа и разграничаването им от тези на душата. Така че преди да се заемем с нея, трябва най-напред да насочим вниманието си към духа.

А той е най-важния компонент в човешкото устройство, център и обиталище на неговата личност. Чрез него човек навлиза в духовния свят и заживява духовен живот. Способността на вярващия да усеща духа си и познава състоянието му, както и начините за неговото възстановяване и поддържане в изправност, са от изключително значение. Това е така, понеже духовният живот се основава единствено на качествата на

човешкия дух

Самото изграждане на силен и добре функциониращ дух е постоянен процес и важна част от духовния живот.

Първа негова особеност е, че както и всичко друго в човека, той подлежи на растеж и усъвършенстване. Веднага след новорождението, независимо от целия заложен в него потенциал, дори този на велик Божи служител, човекът представлява само едно духовно бебе. На неговия дух тепърва предстои да се храни, израства, да трупа знания и опит, и постепенно да започне да играе главната роля, която му е определена. Като всяко бебе, то изпитва постоянен и огромен интерес към всичко, пред което се изправя в този нов, напълно непознат и така привлекателен за него духовен живот. Опасността от грешки е повече от реална и такива, разбира се, стават, но това не може да спре човекът, който току-що е открил Бога и се е устремил към Него с всичката си сила.

Преливащият му ентусиазъм е много повече от знанието и опита; но в неговия млад живот кипи мощен стремеж, който ускорено го води напред. Когато чете Библията, вярващият храни и изгражда духа си, което е жизнено важно за него, но едновременно с това обновява и преобразява ума си. Така и двете заедно се развиват. Всеки ден той прибавя ново знание и разбиране към вече придобитото. Именно от висотата на всяка нова достигната позиция духът се опитва да ръководи душата. Така постепенно нараства духовния кръгозор и зрялост на човека, а заедно с това и качеството на духовния живот.

Втората му особеност е, че е част от едно цяло, в което отделните му компоненти взаимно си влияят. И по-силният надделява. Макар и най-слаб в началото, новороденият дух изявява недвусмислено своето присъствие в човека. Той се освобождава от значителна част от греховете си, чието действие преди дори не е осъзнавал. Не минава много време и остават само тези, които представляват крепости в живота му. Неговата плът – източникът на грях – в някаква степен е поставена под контрол.

Извършването на грехове е сигурно свидетелство за съществуване на области, в които старото естество е още живо. Задължително е неговото умъртвяване чрез по-продължително и задълбочено действие на кръста, за да се появят признаците на очакваната промяна. Наличието на грях в която и да е сфера е абсолютен критерий, че там няма и не може да има възкресение. Именно затова воденето на духовен живот, чието следствие е изграждане на христоподобен характер, минава задължително през едно толкова изтъркано от употреба понятие, наречено святост. Ролята на духа в този процес е в отстояване на Божието Слово, подбуждайки душата към съгласие с него.

Проблемът с греха, обаче, колкото и да е важен, не е единствения в духовния живот. Грехът действително го смущава и възпрепятства, но той, все пак, се осъществява чрез духа. И понеже същият в началото е много слаб и неразвит, вярващият не е способен да го чувства. Това не значи, че не живее духовен живот, но неговите опитности са повърхностни и хаотични.

Той копнее за близост с Бога и се стреми към общение с Него, но не знае как да го прави и когато все пак успява, то е често случайно и чрез налучкване. Един ден може да се намира на върха на щастието поради въздействието на естествени фактори като светлината на настъпващото утро, песента на птиците и кипежа на живота около него. На следващия обаче, ако е облачен и мрачен, вярващият е унил и потиснат.

Той се клатушка, воден от своите бързо променящи се чувства, които погрешно взема за показател на духовното си състояние. Съмненията дали е новороден, не е ли загубил спасението си в резултат на греха, както и че Бог повече не го обича поради многобройните му провали, са обичайни през този ранен период. Тези опитности са болезнени и изтощаващи, а личността като цяло е доста объркана. Повече от наложителна е нуждата му от ориентация в ставащото с него и що годе някаква стабилност.

Същевременно душата е много силна, каквато винаги е била. И тя съвсем естествено започва да изпълнява лидерската роля, за която духът още не е способен. Това е така понеже целият опит на вярващия до този момент се е основавал на нея. Той е свикнал да съставя планове, старае се да мисли логически и взема въз основа на логиката и емоционалните си нагласи своите решения. Същото прави и сега, като си въобразява, че всичко това са духовни действия. Резултатът е едно

душевно християнство

Душевният християнин се различава от плътския по това, че може да живее без грях и все пак да не познава духовния живот. Източникът на преобладаващата му религиозна активност е в душата, но той не осъзнава това. Такъв вид християнство е слабо, ако и да е широко разпространено.

Душевното християнство определено не е нашата цел. Ако доминирането на душата в началния период е неизбежно, впоследствие то става повече от нежелателно, понеже възпрепятства нормалното функциониране на духа и забавя развитието. Вярващият е отговорен да не се случва това и е длъжен да се грижи за изграждането на духа си.

За целта съществуват две възможности. Първата е, като се увеличава по всякакъв начин духовната активност. Това включва такива известни неща като четене на Библията, молитва, членство в жива местна църква, общение с вярващи, посещение на конференции, служение. Всичко това храни, обучава и развива духа.

Другият, противоположен подход, е в ограничаване дейностите на душата. Вярващите трябва да осъзнаят, че прекалената душевност води до намаляване на духовността, понеже възпрепятства функцията на духа.

Прекомерното трупане на излишни знания, необоснованото и неконтролирано повишаване на емоционалния градус, включително и при богослуженията, воденето на динамичен и напрегнат живот над допустимата мярка се отразяват негативно на духа и трябва да бъдат ограничавани. Изпълнението на тези две изисквания постепенно укрепва и изгражда духа, като го прави способен да осъществява надмощие и ръководство на душата. Когато това се случи, вярващият вече може да усеща духа си и узнава състоянието му, а споменахме, че на това се основава духовния живот.

Божиите хора трябва да са наясно поне с някои от качествата, които трябва да притежава духа им, когато е в едно нормално и добро състояние. Те са описани в Божието Слово и от нас се очаква, когато го четем, да ги забелязваме. Така например от Евреи 4:16: “…нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта…” разбираме, че една от способностите на нашия дух е дръзновението или смелостта. Подобна препратка намираме във 2Тимотей1:7: “…Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение.”

Противоположното на страха е очевидно смелостта, но тук тя се изразява с такива характеристики на човешкия дух, каквито са силата, любовта и себевладението. Словото от Римляни12:11: “В усърдието бивайте нелениви, пламенни по дух, като служите на Господа” привлича вниманието ни върху други качества на духа – ленивост и пламенност. Ето още някои негови характеристики, които намираме в Писанието: нищ /Матей5:3: “Блажени нищите по дух…”/, кротък и тих /1Петър3:4: “…с нетленното украшение на кротък и тих дух, което е скъпоценно пред Бога.”/, мъдър /Второзаконие34:9: “А Исус Навиевият син беше пълен с мъдър дух…”/, съкрушен /Псалм51:17: “Жертви на Бога са дух съкрушен…”/, смирен /Притчи16:19: “По-добре да е някой със смирен дух между кротките…”/, радостен /Лука1:47: “И зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой”/ и т.н.

Списъкът, разбира се, далеч не е пълен. Необходимо е да го видим допълнен най-вече в нас самите, а също и да забелязваме липсите му, защото са свидетелство за проблеми. Нещо повече, християните трябва да имат разбиране и за ненормалните или патологични състояния на своя дух, защото те не само спират всякаква духовна дейност, но могат и сериозно да разстроят цялата личност. Те се получават, когато се допускат груби грешки, а също и при мощни атаки на врага. Няма човек, който да не е минал през подобни кризисни моменти, за чието преодоляване понякога е нужно да се мобилизира всичката налична сила и воля.

Когато ученикът на Христос се научи да разпознава духа си, за него не е трудно и следващото важно нещо - да го различава от душата. Тук се сблъскваме с две възможности: Първо, духът нормално се изразява чрез душата и в този случай тя е покорна на духа. Второ, вече установихме, че душата е способна и на автономно действие – на независимост и непокорство към духа. Понеже резултатите от това могат да бъдат напълно противоположни, вярващият трябва правилно да се ориентира във всеки конкретен случай.

Умението за разпознаването на духа и душата се учи и разделянето помежду им позволява на душата да заеме полагаемото й се място и да избегне изпълняването на несвойнствени функции. Насочвайки вниманието към душата, трябва да си припомним, че тя има

двойнствена природа

Причината е, че бидейки свързващото междинно звено между духа и тялото, тя придобива в някаква степен характерни черти и на двете. Ето защо, първо, тя е в състояние да греши и в това си качество заедно с тялото е част от нашето старо естество, плътта. Известно е, че решението, което предлага благовестието на този проблем, е разпятието.

Второ, грехът не е единствената способност на душата, тя може да върши и добри дела. Те, обаче, не се приемат от Бога, просто защото Той не общува с нея, а с духа. Независимото й поведение винаги е извън Неговата воля. Но когато тя се научи да функционира в покорство към човешкия дух, който от своя страна е направляван от Святия Дух, тя е в правилната позиция, за която е създадена. Затова решението на проблема с независимостта на душата е в човешкия дух: той най-напред е възкресен, след това е придобил необходимата сила, за да вземе надмощие над нея и да я принуди да му се подчинява. Под неговото въздействие тя приема стандартите на Божието Слово и се преобразява чрез него. Това има предвид Библията, когато ни казва във Филипяни2:12: “…изработвайте спасението си със страх и трепет”.

Спасението, което изработваме, е спасението на нашата душа, която трябва да се доведе до покорство на духа ни, а това значи покорство и към Бога. И понеже душата изразява нашата личност, нейното спасение означава нашето лично спасение. Затова спасената душа представлява видим израз на невидимото действие на нашия дух. Тя е място на проявление на неговия чудесен плод, който според Галатяни 5:22-23 е “…любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, верност, кротост, себеобуздание…” Крайният резултат са едни “усъвършенствани праведници” според Евреи12:23, които не само са потомци на “последния Адам” – Исус Христос, но и имат Неговия характер. Следователно, главния резултат от възкресението като сила за спасение е новорождението на нашия мъртъв дух и постигнатото чрез него спасение на душата.

В потвърждение на всичко изложено дотук уместно е да си припомним, че след като възкръсна, Господ Исус Христос остана на земята цели четиридесет дни, възможната причина за което бяха срещите Му с Неговите ученици и поучението, от което се нуждаеха. Същевременно трудно е да се допусне, че трите и половина години прекарани с Него преди това са се оказали недостатъчни. За да се ориентираме по въпроса не трябва да забравяме, че дотогава на земята не е имало новородени хора.

Вероятно съществува несъгласие сред вярващите за времето, когато е настъпило новорождението, но все пак Библията съдържа истини, които са безспорни. Една от тях е, че ние, христовите ученици, сме съразпнати, съвъзкресени, а също и възнесени с Него. Тогава кога точно се е случило това с апостолите и първите християни, които са били съвременници и очевидци на станалите събития? Категоричният отговор трябва да бъде – веднага, т.е. едновременно или успоредно с Неговото разпятие, възкресение и възнесение.

Известно е, че по времето на разпятието и смъртта на Исус, всички, които дотогава Го следваха, с много незначителни изключения, се пръснаха, изпокриха и заключиха където можаха. Ако тогава е станало тяхното съразпятие с Него, тези неща са несъмнено потвърждение на този факт в материалния свят, тъй като от смъртта всеки се страхува, бяга и се крие. Тя води до разрушение и прекъсва всички връзки.

Следващото еднакво по важност събитие е, че вечерта в деня на Своето възкресение, Господ Исус се яви на учениците Си и според Йоан20:22 “…духна върху тях и им каза: Приемете Светия Дух.” Какво означава това? Отговорът намираме в Деяния1:4-5: “И като се събираше с тях, заръча им да не напускат Ерусалим, но да чакат обещаното от Отца, за което, каза Той, чухте от Мене. Защото Йоан е кръщавал с вода; а вие ще бъдете кръстени със Светия Дух не след много дни.”

Когато Новият Завет говори за получаването на Святия Дух като за обещанието на Отец, той винаги има предвид кръщението със Святия Дух и никога новорождението. Понеже вече установихме, че при новорождението си вярващите също получават Духа, като плод на дървото на живота.

Напълно ясно е, че тук, в Йоан20:22, приемането на Святия дух е коренно различно от кръщението със Святия Дух, за което по-долу им бе поръчано да чакат. Следователно, когато Исус духна върху учениците и им каза: Приемете Святия Дух, това означава настъпването на дългоочаквания и изключително важен момент в цялата библейска история – момента на тяхното новорождение.

Не случайно това събитие се случи – важно е отново да повторим това – в деня на Христовото възкресение, а не на Петдесятница, както обикновено се приема. Именно поради фундаменталната промяна и новото естество, което получиха, учениците особено се нуждаеха от Него. Затова и Той остана с тях още четиридесет дни, за да насърчи, укрепи и привдигне новородения им дух.

Но тук се съдържа и нещо много повече от това. Понеже числото четиридесет в Библията винаги се свързва с някакъв изпитателен период, то е ясен символ на един живот на изпитания и борба с трудностите, който предстои на новородените вярващи на тази земя. Както и че в него Господ Исус Христос ще бъде винаги с тях.