Вътрешната революция в протестантската църква

20 години след падането на комунизма, българското протестантство продължава да бъде водено от компрометирани личности
 

Георги БАКАЛОВ

Вече повече от 20 години българското общество продължава да е разделено и нестабилно в своето пост-комунистическо търсене на формулата за национално благоденствие. Около 1 млн. българи са напуснали страната и работят и живеят зад граница, вкарвайки повече от половин милиард долара годишно в България под формата на помощи за своите близки и роднини. Семейната любов се оказа вторият по сила инвестиционен участник след преките чуждестранни инвестиции, които за 2010 година са около $1 млрд.

Това обаче не променя България и не подобрява режима на нейното обществено устройство, наложен й от олигархичните структури на деня. Дългосрочно, България изглежда обречена на един дълъг и мъчителен процес на разделяне с мрачното си минало и репутация на верен сателит на СССР, корумпирана балканска страна, чужда на ценностите и принципите на западната либерална деморкация, върховенството на закона и благоденствието на капитализма.

Въпросите, които искам да поставя с тази статия са:

• Първо, каква е била, каква би трябвало да бъде и каква ще бъде ролята на българското протестантство в цивилзационния избор на България през 21- ви век?

• Второ, ако протестантската църква ще има някаква ключова роля, какъв вид промяна трябва да се случи вътре в нея, за да може тя да бъде лоста, който да отмести пластовете на изостаналост и про-руска ориентация в устрема на България към по-доброто бъдеще, което Бог има за нея?

Отговорът на тези въпроси засяга много плоскости: историческата, богословската, икономическата, философската, идеологическата, политическата, социалната и дори психологическата такава. Другата особеност на българската реалност е факта, че именно поради липсата на традиция в принципа на разделение на властите, духовните сили, контролиращи България, често пъти прозират явно през своите видими и осезаеми политически и икономически "прокси” носители - партии, корпорации, организации. Шансът на България е в оформянето на самоиздържащо се, органично гражданско общество, способно да мисли и да действа, независимо от прокси, или изкуствените, спуснати отгоре организации, създадени от държавата или от чужди политически лобита.

Назадничавостта като условие

Малко за моята изходна позиция и рамковото ми разбиране за състоянието на нацията. Не е трудно да се забележи, че един основен фактор за назадничавостта на България са 500-те години ислямско господство на народа ни, упражнявано от Отоманска Турция. Вторият основен външен фактор са 45-те години комунизъм, наложени насилствено от съветска Русия с вътрешната помощ на национални предатели и престъпници, в лицето на една малка, но добре организирана и брутална група български комунисти.

Назадничавостта като състояние е основен фактор и условие за успеха на която и да е диктаториална система. Образовани, богати и свободомислещи личности и народ са основна пречка както в ислямските общества, така и при комунизма. Отнемането на имущество, земи, капитали и производство е ключово в подчиняването на една нация. Политизирането на образованието, културата и медиите и пълният им контрол от партийни директиви е другият важен фактор за превръщането на едно общество в крепостно селячество, на което е гарантиран екзистенц минимума (например ВиК, електроснабдяване и поп-фолклорни креатури, като шоуто на Слави да речем).

Неслучайно част от стратегията на комунистите е била изкарването хората от селата и вкарването им в жилищни блокове в градовете. Контролирането на големи маси от хора е много по-лесно, когато те бъдат отделени от земята, която притежават и така се прекъсне емоционалната връзка и екзистенциално усещане за собственост и независимост на мислене и действие. От друга страна, колкото повече хора са зависими от услугите на централизирани обществени корпорации като ВиК и Електроснабдяване, толкова повече оборот и възможност за присвояване на пари съществуват.

Държавата няма интерес от това хора да живеят самостоятелно и да ползват свои собствени генератори и източници на енергия, понеже държавата (поне към днешна дата) е част от инструментариума на управляващите олигархични мафиотски структури и обръчи, чието финансиране е тясно свързано с източването на държавни пари.

Друг фактор за назадничавостта на България е изолацията, на която беше подложен народа ни преди 1989-та година. Според данни предоставени в труда на Мартин Иванов “Реформаторство без реформи”, броят на българите, на които комунистите са разрешавали да излизат от България през 80те години е варирал едва между 12-18 хиляди годишно! Не само това, но тези хора вероятно са излизали основно до други източни републики, а не на Запад. Това означава, че България по онова време е била един голям затвор, а който не e работил със затворници, той не разбира как да си изолиран от външния свят засяга отделната личност психологически. Същото се отнася и за цели общества. Колкото по-изолиран е един народ, толкова по-лесно е той да бъде манипулиран и лъган.

Вярата и религията са другата основна човешка сфера, в която диктаторите не могат да си позволят лукса на свобода и избор. Протестантите са естествен идеологически враг на ислямисти и комунисти, които добре съзнават факта, че съвременната демокрация и западна цивилизация не биха били това, което са, ако не беше влиянието на протестантсвото в Европа от 16- ти век насам. Така, бългаското протестантство е между “чука и наковалнята", между западния и източния цивилизационен модел, между миналото и бъдещето. Ще изпълни ли то своята мисия или ще се провали? Ще остане ли бългаското протестантство назадничаво или ще излезе от сянката на своето мрачно минало?

Силите, които формират днешния режим

Какво определя макро-социалният модел на България през последните 20 години на пост-комунизъм? Кои са основните сили, които определят българската реалност и режим на съществуване? Смея да твърдя, че това са бившият комунистически елит и ислямистите, сега опериращи основно под шапката на ДПС и експлоатиращи съответното етническо и верско малцинство, което представляват. Не е нужно да си професор, за да установиш това.

Едно проследяване на движението на капитали разкрива картината на масово изливане на пари в България, с цел застрояването на стотици нови джамии. Това не се прави от светски турци, а с парите на Уахаби - радикални мюсюлмани от Саудистка Арабия и други страни от световната ислямска умма (братство). Силовата централа на лявото остава Москва на Путин, мрежата им за влияние остават структурите на тайните служби от миналото и средствата им за действие - компромати, изнудвания, заплахи и търговия с влияние и капитали. Силовата централа на ислямистите е Истанбул, който вече за едно десетилетие държи стабилен курс на ислямизация и отделяне от западните си алианси.

Мисля, че не е твръде крайно да се каже и това, че чисто българска политическа класа не съществува. Т. нар. “националисти" и дори т. нар. “десни" са по-скоро производни на олигархичното ляво, клонирало се в изкуствено осеменени партии и движения, а не произлизащо от малкия бизнес и обществото в неговите органични форми.

На всичко отгоре смятам, че единственият ясен сигнал за отделяне от орбитата на Русия и приобщаването на България към западната цивилизация беше подаден от правителството на Иван Костов в края на 90те. Така, в следствие на този цивилизационен избор, България беше приета от Западна Европа. Това стана поради нуждата на Запада и НАТО от гео-политическо презастраховане, а не поради това, че декомунизацията на България беше стигнала ниво, достатъчно народ и държава да бъдат наречени демократични с чиста съвест. Продължаващата корупция и беззаконие потвърждават това мое твърдение.

Цивилизационен избор

Какво следва да се запитаме - би ли спомогнало България да се интегрира по-естествено, като страна-членка на европейската общност и НАТО? Кои биха били факторите в промяната на нейната вътрешна нагласа и състояние на националната култура и обществото? Докато политиците се чудят как може това да стане, предлагам следните размишления:

Освен промените в държвата, има и вътрешни механизми, които могат да се задействат само от неполитически сили, които не могат да бъдат спуснати от партийни централи. Това е силата на личния избор и в частност силата на вярата. През последните 20 години българското протестантство, паралелно със своята чисто духовна мисия да проповядва Божието Слово, можеше да бъде един ключов и естествен културален фактор в процеса на приобщаването на България към западната цивилизация. Де факто, това започна да се слува естествено още в първите месеци и години след падането на режима на Живков. Първите “западняци", които дойдоха в България бяха именно западни християни, водени от желанието да помогнат на народа ни да се възстанови след 45-те години комунистически терор. Аз лично бях свидетел на това масово явление. На България беше оказана повече духовна и хуманитарна помощ от протестантски организации, отколкото който и да било друг през онези най-трудни години на икономически крах.

Какъв беше отговорът на българските комунисти след завръщането им на власт, чрез служебното правителство на Любен Беров? Демонизирането и преследването на новосъздадени простестантски църкви, една от които беше и тази, чийто основател и старши пастор бях аз.

За най-голяма жалост, българското общество не разбра как омразните му довчера комунисти се бяха трансформирали в собственици на нови медии, журналисти, политици, преподаватели в учебни заведения и т.н. Протестантските църкви бяха представени за опасни “секти", демонизирани чрез бълването на ежедневна пропаганда и набедени за едни от основните причинители на бедите на бългаското общество от онова време. Тесногръди православни функционери, също креатури на държавата, не можаха да устоят на изкушението и се включиха в лова на вещици, бидейки отново експлоатирани от реакционните леви и ислямистки лобита.

Така България (държава и народ) се оказа в незавидното положение на търсеща пътя към своята версия на благополучие от западен вид, но вътрешно все още с промит от червената пропаганда мозък, който третира думите “протестант" и “капитализъм", като равнозначни на “сектант" и “експлоатация". Протестантите, които бяха най-естествения вътрешен фактор за промяната на цивилизационния избор на България, бяха маргинализирани и демонизирани.

Капитализмът, който е икономическия фундамент на либералната демокрация, беше набеден като основен виновник за състоянието на хронична бедност, от което сякаш България не може да се изцели вече 20 години. Това е нито повече, нито по-малкоq една малка национална трагедия, която обяснява, поне отчасти, причината за днешното състояние на българската държава и народ.

Промяна

За щастие, изглежда сякаш назадничавостта е загубила в някаква степен своето влияние. Повече хора излизат навън или имат приятели и роднини, които живеят навън. Интернет е друг основен фактор при осигуряването на достъп до нефилтрирана информация. Повече и повече хора започват да разбират, че светът не се върти около Москва и Истанбул. Старите политически муцуни стават все по-неприятни и все по-заменими.

Това обаче не е достатъчно. Досадата от нещо старо не е гарант за това, че нещо ново и по-добро ще дойде.
За съжаление българското протестантво до голяма степен продължава да се труди в сянката на зловещата кампания анти-секти, която силите на ДС успяха да изпълнят с голям успех през 90- те години. Дори по-цивилизовани и с по-малко неприязън, медиите продължават да са “вражеска територия”, когато стане дума за отразяването на дейноста на протестантските църкви в национален или дори локален мащаб.

Хората по църквите не са обзети от евангелизационния ентусиазъм на 90- те, който днес е отстъпил място на борбата за икономическо оцеляване, личностно развитие и семейни проблеми. Много от пасторите на църкви са заети със своите религиозни проекти, често пъти изглеждащи сякаш, че живеят в някаква паралелна реалност, несвързана със заобикалящия ги свят. Хората с визия за спасението на нацията са осмивани. Много от младите хора са се потопили в търсенето на смисъл и културна актуалност.

Нещо трябва да се промени

Предлагам три основни сфери на вътрешна промяна, които биха могли да доведат до ренесанс на бългаското протестанство като фактор за българската национална кауза, а от там - в сърцето и ума на обществото, както и на отделната личност. Тази промяна трябва да е толкова рязка, радикална и неумолима, че мога да я опиша само с една дума - революция! Знам, че този език няма да се хареса на политиканите и на религиозните функционери, които са професионалисти по адаптация. Въпреки това, Исус, който влезе в храма да изгони търгашите с камшик, не би намерил следното за твърде радикално:

1. Теоложка революция

Ако трябва да се започне от някъде, трябва да се започне от теологията. Две са основните доктринални интерпретации, които спират движението напред в българското протестанство: диспенсационалистичната есхатология и хиперкалвинизма. Те трябва да бъдат заменени с поучението за Царството и синергистичното естество на Божието дело на земята. Отмахнем ли пречката “последно време”, “Антихрист” и “грабването”, така както се проповядват и тълкуват от повечето хора днес в България, протестантската църква ще получи моментална теоложка инжекция, която е изключително нужна сега.

Разбирането за естеството на Църквата като “еклесия” е свързано с поучението за Царството и е също ключово. Откровението за това, че бизнесът и работното място са също форма на служение, а не само кариера и начин за преживяване, е другият важен теоложки компонент на промяната на вътрешното състояние и движение напред.

Хиперкалвинизмът, който е крайна форма на реформираната теология, продължава да парализира огромни маси от хора, които смятат, че каквото и да се случи, е Божията воля и ако Бог иска нещо добро да стане, Той сам ще го извърши - със или без нашето участие на земята. Това е грешно схващане и то ограбва църквите ни от силата на про-активното християнство, което виждаме в книгата Деяния на апостолите.

Други сфери на теоложка революция са разбирането по отношение на бизнес, пари, икономика, кариера и човешко развитие. Въпреки, че традиционно протестантите на Запад са известни със своя предприемчив дух, като двигател на капитализма, в страни като България продължават да се ширят учения, които осъждат успеха и забогатяването. Друга сфера на революционно поучение е приложението на християнските принципи на живот в сферата на общественото устройство, политиката и управлението.

2. Морална революция
Църквата в България има нужда и от морална революция. Първо и преди всичко, това трябва да започне с изчистването на компрометирани персони от българските амвони. Може би не е ясно на повечето хора, но основната причина за това, българското протестантво да е толкова разделено, не е само чисто човешкия аспект на голямото “его” на пастори и техните политики, нито дори плътското ни християнство. За съжаление, този проблем е многократно усложнен от предателството - на много нива и по много начини; проблем с морален еквивалент, равен на национална трагедия.

20 години след падането на комунистическия режим българското протестантство продължава да бъде водено от компрометирани личности. Компрометирани личности като например пастор Васил Еленков, който в проповеди пред американски църкви твърди, че е бил арестуван над 300 пъти и е бил в затвора 36 пъти в периода на 15 години служение по времето на комунизма. В същото време пасторът се издига до позиция на заместник-директор на държавно предприятие и е имал на разположение автомобил! Колко от вас, драги читатели, знаете, че не е възможно по времето на комунизма някой да влезе в затвора 36 пъти за 15 години и в същото време да се издигне до позиция на заместник- директор в дръжавно предприятие?

Подобни разкази могат и да карат хората в Америка да се впечатляват, без много да се замислят над това, което са чули, но ние, които сме расли и живяли по онова време, знаем, че такива неща просто нямаше как да се случат. Въпроса ми е: кога точно пасторът стана заместник-директор на държавно предприятие по времето на комунизма - между 25-я и 26-я път ли, когато беше в затвора или след това?

В последствие, без наличието на демократичен закон, регулиращ сферата на вероизповеданията, по времето, когато старият комунистически закон бе все още в сила, държавата позволява на пастор Еленков да регистрира вероизповеданието Обединени Божии Църкви. По същото това време други църкви бяха затваряни поради това, че били извън същия този комуниститчески закон за вероизповеданията!
Личности като Васил Еленков и други такива, които, както преди 1989 год., така и през последните 20 години, са инструмент на държавата да спира, контролира и деформира истинското автентично движние на Бог в българското протестанство, трябва да се оттеглят от хоризонта на протестантството у нас и да дадат шанс на ново поколение лидери да поведат Църквата в едно ново бъдеще, лишено от сянката на комунистическото минало и неговите схеми, манипулации и интриги.

Някой ще възрази, какъв е проблемът, миналото е минало! Не точно, казвам аз! Компрометирани пастори създават комрометирани църкви. Компрометирани църкви създават компрометирано протестантство. Компрометирано протестантство НЕ МОЖЕ да се противопостави на компрометирането в българското общество и така става съучастник на злото, а не инструмент на истината в Божията ръка.

Тогава и само тогава, когато българската протестантска Църква се пречисти от компрометираните пастори и техните производни, ще можем да сме свидетели на едно ново изливане на Святия Дух, подобно или дори по-велико от това, на което бяхме свидетели в началото на 90- те години, когато хаосът беше такъв, че агентите на ДС изгубиха контрол, за кратък период от време.

3. Икономическа революция
Една основна грешка на западната Църква през 90- те години беше нейната наивност що се отнася до икономическите фактори, които бяха в действие по онова време. Без да влизам в детайли, нека кажа следното: финансирането на български пастори и техните църкви и проекти до безкрайност е една от най-лошите услуги, които ни направиха богатите “роднини" в Тялото Христово на Запад. По една или друга причина, аз и църквата, която основах, бяхме самофинансирани от самото начало на нашето съществуване. Не бяхме проект на западна църква, нямаше бюджет, отпуснат за нас, от когото и да е било. Аз, семейството и служението ни имахме болезнената привилегия да не бъдем ничии мисионерски проект, да не ни се покриват всеки месец сметките, от когото и да било, а да трябва да живеем чрез вяра през цялото време. Това променя начина, по който човек мисли и действа. Както и това все да си клон на някого и някой все да ти плаща сметките, предполагам също променя начина на мислене и възприятие на реалноста.

Гореизложеният двоен стандарт е една от основните причини българското протестантство да е икономически анемично и зависимо от външно финансиране дори до днес. Ако лидерите трябваше да са живели чрез вяра всички тези години, щяха да знаят, че бизнес, кариера и продуктивност са свързани с Божието разбиране за духовност, вяра и служение. За съжаление, повечето пастори разбират от “бизнес”, колкото да кажат една молитва за благословение и да вкарат църквите си в някой мрежов бизнес! Единици са тези, които са управлявали малък бизнес и разбират какво е бюджет, наемане на работна ръка, крайни срокове, договорни ангажименти, капитализация и маркетинг.

В резултат на изкуственото финансиране на църквите от западни организации (което може да бъде сравнено с държавното субсидиране като начин на капитализация), цели блокове от вярващи днес живеят с мисълта, че едва ли не Западът ни дължи това. Други пък не разбират силата, която една църква има, когато всички нейни членове практикуват библейските принципи на даване.

В резултат на цялата тази дискфункция, бизнеси, управлявани от християни, са или неконкурентни на пазара, или успяват изцяло по светски модели и се оказват обвързани със системата, което не ги прави по никакъв начин свидетелство за действието на Бог в сферата на бзинеса.

Простата истина е следната: ако повечето от нашите пастори след завършване бяха развили някаква форма на успешна професионална кариера или бяха управлявали собствен бизнес, те вероятно биха имали много по-библейски мироглед, увереност, размах на действие и начин на мислене. Това би довело до силни автономни църкви, в които хората биха били разпознати като служители на Бог в сферата, в която са призвани и екипирани, съобразно това. Това би довело до съвсем нов начин на финансиране на Божието дело, а не уродливите форми на религиозно брокерство, което практикуват повечето от по-състоятелните водачи на служения в България.
Много още може да се каже за икономическия фактор като определящ, но това ще направя друг път.
Ще преживее ли Тялото Христово своята вътрешна революция в гореспоменатите три сфери?

Ще успее ли протестантството да изиграе своята роля в цивилизационният избор на България в настоящото и бъдещото поколение?

Очаквам вашите мнения с интерес!