"Изкупувайте благовремието, защото дните са лоши" /Ефесяни 5:16/
Ноември, 2017
Януари, 2016

Размисли за Църквата и предизвикателствата на постмодерната епоха

 

П-р Димитър ЛУЧЕВ

Глава 11 на Книга Битие започва с историята за строежа на град, в чийто център се извисявала кула. Този грандиозен строителен проект, обединил усилията на всички хора, поставя началото на човешката цивилизация след всемирния потоп. Макар и да отбелязват сериозен напредък в своето социално и техническо развитие, хората, участвали в този градеж, изпадат в духовно отношение, защото тяхната амбиция да си построят кула, чийто връх да стига „до небето”, е израз на желанието им да си „спечелят име”, а не да поставят основите на Царството Божие на земята. Тази кула е била пиедестал на тяхното безбожие и самовлюбеност, а не „олтар” на Истинния Бог. Бог обаче не остава безучастен. Намесва се в хода на историята. Той осуетява завършването на строежа на кулата, като разбърква езиците на хората, вследствие на което те спират да се разбират и се разпръсват по лицето на земята. А градът, в който останала да се извисява недовършената кула, се нарекъл Вавилон, означаващ разбъркване или бъркотия.

Преходът от модерност към постмодерност

Част от ироничния характер на историята е в нейната цикличност. Затова и разказът от Книга Битие цели не само да пресъздаде обективно случила се история, но и да предложи парадигма, обясняваща различните епохални промени, които периодично ще настъпват в историята на света. Именно тази парадигма добре обяснява процесите, които протичат в Европа и Северна Америка днес.

Западната култура навлиза в нова епоха от своето развитие. Втората половина на миналия век бележи края на един исторически период, започнал с периода на Просвещението, който историци, социолози и философи наричат „модерност” или „модерна ера”. Епохата на модерността е своеобразно „пробуждане” на човечеството, в което, отърсвайки се от своите архаични „религиозни преду- беждения”, човекът залага на своята способност да обясни всичко рационално. 

Декартовата сентенция Мисля, следователно съм, налага своя отпечатък върху цялата тази епоха и утвърждава рационализма като неин символ верую. В този период от историята човекът се отрича от всичко, оформяло светогледа му в предмодерната епоха, и си поставя за цел да изгради едно щастливо, богато и цивилизовано общество, чиято единствена религия да бъде просперитетът и благоденствието на всички. Така възникват хуманизмът и индивидуализмът.

Епохата се характеризира с развитие на естествените науки и небивал технически прогрес. Това е периодът, в който се зараждат национализмът, идеята за светската власт и ред социални доктрини. Именно в модерната ера се осъществява разделението между Църквата и държавата и така се поставя началото на дълбоката секуларизация на обществото. Но макар че тази своеобразна еуфория на оптимизма продължава почти 4 века, понастоящем тя изживява своите последни дни.

Западната цивилизация изживява „разпада” на старата епоха и зараждането на нова, която поради факта, че следва модерната, условно и обобщаващо наричаме постмодерност. Постмодерността е нова ситуация, нова култура и нов светоглед, който, от една страна, е формиран от редица събития в историческото развитие на Запада, но от друга, е силно повлиян от философията на постмодернизма – интелектуално движение от края на ХХ в. Постмодернизмът е философия, чието влияние отдавна се е простряло далеч извън рамките на западните университети. Той вече се е оформил като цялостен философски, социален, политически и нравствено-етичен светоглед и незабележимо, но успешно се е наложил като философия на новото време. Постмодернизмът, най-общо казано, е антитеза на модерността. Той е проява на недоверие към трите основни фундамента на модерната епоха, а именно – рационализма, индивидуализма и вярата в прогреса. Затова и постмодерната ера се оформя като ера на мнителност към всичко, което се представя за истина с универсално приложение. Тя е ера на относителността, на песимизма, на раздробяването, на многопластовите гледни точки и на плурализма.

Предизвикателствата на постмодерната култура

Установяването на постмодерната епоха и светоглед поставя Църквата в съвършено нов контекст. Изправя я пред нови предизвикателства. Докато в старата епоха основните предизвикателства са били отричането на истината за Бога, секуларизацията, материалистичният подход към живота и индивидуализма, то в постмодерната ера Църквата ще се изправи пред нов ред проблеми.

Отрицанието на абсолютната истина

Подобно на Пилат Понтийски, постмодерно мислещият човек отново отправя въпроса: „Що е истина?”. Този въпрос се е задавал от самото начало на човешката история, но в различните исторически епохи получава различен отговор. За човека, живял в модерността, истината е „факт”, тя е всичко онова, което притежава свое собствено битие и обективност, всичко, което подлежи на рационално обяснение. За постмодерния човек истината не е толкова свързана със самия факт, с обективното, колкото с неговата интерпретация, тоест със субективното. Разумът не може да познава обективно. Той винаги е подчинен на нечие лично съзнание, което изследва, анализира и прави заключения.

Следователно всички живеем не с обективни факти, а с интерпретации. За постмодерния човек главният въпрос не е какво се разказва в историята, а кой я разказва. Именно възможността едни и същи факти да бъдат разглеждани в различни перспективи оформя мнението, че истината е дълбоко субективна и следователно не може да бъде абсолютна. Отричането на абсолютната истина неизбежно въвежда относителността като организационен принцип на постмодерния светоглед. Всичко „плува” в относителност и затова истината трябва да се изразява в една безкрайна множественост от многопластови гледни точки, които в никакъв случай не са твърд фундамент за изграждане на крайни убеждения, а по-скоро възможност за избор измежду безброй вариации.

Отричането на способността на разума да достигне до обективна истина има и други последствия. На чисто практическо ниво постмодерната култура предполага движение от рационалност към чувственост. Постмодерният човек, се стреми да преживява, а не да разбира. За него не е важно дали едно нещо е логически обосновано или дори правилно. Той мисли чувствено, следователно не разумът или разумното, а чувствата и сетивното усещане са мерилото за достоверност.

Недоверчивост към метанаративите

Постмодерните философи наричат различните интерпретации на действителността наративи (разкази), а глобалните или събирателни наративни схеми, които задават или обясняват знанието или опита – метанаративи. Според Жан Франсоа Лиотар – един от бащите на постмодерната мисъл, постмодернизмът трябва да бъде разбиран именно като „недоверчивост към метанаративите”. За постмодерните мислители не съществува една-единствена истина за всеки човек или общество. Те смятат, че истината за човека, ако въобще има такава, не може да се разказва с един обобщаващ метанаратив, а чрез много, различни микронаративи (малки разкази). В културно и социално отношение това означава, че не може да има една единствена култура, която да бъде възприета от всички хора. Разказите на по-малките култури също трябва да бъдат чути. Техните възприятия за живота са не по-малко правдоподобни от тези на големите и силни култури. Това разбиране мотивира постмодерно мислещите хора да се опълчат срещу всякаква форма на „културен империализъм” – най-тежкия грях на западната цивилизация. Силата на модерността се е състояла в изграждането на един метанаратив за живота, който Западът насилствено е наложил на останалите култури. Модерността е период на „градене на Вавилонска кула”.

Постмодерността е ерата на „различните езици” (микронаративи), на многото посоки и възможни пътища, на „разпръскването по лицето на земята”. Тя е своеобразно движение от глобалното към локалното.

Религиозният плурализъм

В религиозно отношение недоверчивостта към метанаративите намира израз в мнението, че никоя религия не може да бъде религията на всички хора. Постмодерната критика към религиите не е свързана със самото съдържание на вярата им, а с техните твърдения за универсалност. Постмодернизмът смята всяка религия за еднакво вярна, което от своя страна означава, че всяка от тях е редно да се самоопределя като „истина сред истините”, а не като самата „Истина”. Именно тази инклузивност в постмодерното мислене е едно от най-сериозните предизвикателства, пред които ще трябва да се изправим в новата епоха. Тя превръща постмодерното общество в религиозно плуралистично общество, което, от една страна, дава равен старт на всички религии, а от друга страна, поради своята неспособност да ги диференцира една от друга, е склон-

но да ги смесва. Това означава, че в религиозната си ориентация постмодерното общество ще насърчава както плурализма, така и религиозния синкретизъм. Тази култура ще позволява на отделния човек да си съставя „лична религия”, която ще представлява смесица от различни религиозни вярвания.

Релативизация на морала

Едно от неизбежните следствия на отричането на абсолютната истина е релативизацията на морала. Нравственото поведение на човека има пряко отношение към неговото разбиране за истина. Тя, истината, винаги служи като нравствен ориентир. Въпреки че в модерната ера се заражда и процъфтява атеизмът, християнството и атеизмът намират общ език по отношение на човешката нравственост. В модерната ера все още има ясни понятия за добро и зло, докато в постмодерността тези понятия се размиват. Докато в модерността обществото и понятието за общото благо е това, което определя нравствените категории, то в постмодерността всяка отделна личност решава сама кое е добро и кое е зло, без да проявява съзнанието за морална отговорност към нещо извън самата нея.

В постмодерността на отделния човек ще бъде зачетено правото както да си състави „лична религия”, така и „лична етика”. Онези, които не зачитат общоприетите нравствени норми, биват наричани „други” или „различни” и към тях трябва да се проявява разбиране. В центъра на нравствено-етичната система на постмодерната култура застава толерантността – толерантност към „другия” и неговата „другост”, независимо дали става въпрос за социална, нравствена или религиозна другост. И колкото и парадоксално да звучи в обществото, което е движено от толерантност, нетолерантност ще се проявява само към нетолерантните.

Недоверчивост към властта и авторитетите

Обикновено метанаративите не съществуват сами за себе си. Те винаги са разкази на определена група или общество и обслужват техните структури на власт. Според постмодернизма не само метанаративите трябва да бъдат подложени на съмнение, но и системите, които ги обслужват. Постмодернизмът твърди, че светът се управлява от системи на власт, които потискат огромни маси от хора. Въпреки че модернизмът е работил в полза на човешкия прогрес, това, което той оставя след себе си, е наличието на силно прогресирали общества и на други, които са експлоатирани в полза на прогреса. Постмодерното общество е свръхчувствително на тема социална несправедливост. То проявява изключителна непоносимост към всякакви структури и форми на сегрегация, дискриминация и експлоатация.

Постмодерният човек желае да се освободи от гнета на институциите, които модерността е създала. Той е силно предубеден към държавата и нейната роля в живота на отделния индивид. Затова е развил нейната алтернатива – „гражданското общество”. Гражданското общество е формирано от хора с повишено гражданско самосъзнание, то е общество на активисти и борци за социална справедливост, които вярват повече в себе си и своята способност да променят света, отколкото на структурите на властта.

Дълбоко в недрата на постмодерната философия е залегнала идеята за егалитарно общество. В бъдеще ще виждаме разцвета на егалитарни общности, построени на базата на религиозни или социални каузи. Постмодерният човек силно вярва в преразпределението на благата, в преодоляването на расово-етнически, социални, полови и религиозни бариери, разделящи хората и възпрепятстващи утвърждаването на „равенство”.

Негативното отношение на постмодерната култура към структурите на властта и авторитетите неминуемо формира и особено отношение към религиозните структури. Постмодерното общество питае уважение към религиите като цяло, но проявява засилен интерес най-вече към онези религии, които имат опростен модел на управление, в който отсъства тежката йерархична структура.

Виртуалното пространство

Във всеки етап от своето развитие човечеството е изобретявало „нещо”, което неизбежно се е превръщало в двигател на епохата и във фактора, който революционизира обществените отношения и порядки. Постмодерността ще бъде запомнена като ера на „компютрите” и „виртуалното пространство”. Трябва да се отбележи, че докато изобретяването на двигателя или машината (в модерната ера) е било изобретяване на „нещо”, то изобретяването на компютъра и виртуалнoто пространство е изобретяване на една „нова реалност”.

Все по-голяма част от общуването на съвременния човек се осъществява посредством медиацията на интернет. Огромна част от онова, което традиционно се е вършило от хора, днес ни се доставя от компютъра в дома, в класната стая, в офиса. В резултат на това връзките на индивида с обществото изтъняват с всеки изминал ден. Виртуализацията на света неизбежно води до неговото „развъплъщаване”. Превръщайки се в компютърен профил, човекът до голяма степен се лишава от своята обективност, от тялото си. Той лишава от обективност и своята среща с другия, тоест лишава се от „пълнокръвно общуване”. Именно виртуалното пространство до голяма степен оформя и транспортира вярванията на постмодерното общество. То релативизира самото понятие за реалност и налага относителността като основен подход към живота.

Църквата в новата епоха

Тук е необходимо да си зададем въпроса: ако до този момент Църквата е живеела в условията на модерността, адаптирала се е, борила се е с предизвикателствата, които тази ера  е отправяла, какво трябва да направи, за да продължава да подхранва своята жизненост и успешно да осъществи мисията си в общество с променен светоглед?

Лично аз смятам, че би било редно паралелно с констатирането на основните точки на несъгласие с постмодерната култура, да се търсят общи ценности и върху тях да се изграждат мостове. Който и да било културен светоглед не може да бъде както напълно съвместим, така и напълно несъвместим с християнския. Във всяка култура са посети семена на истина, аналогични с тези, които прокламира Църквата. Затова бих искал да разгледам светогледа на постмодерността не само като „предизвикателство”, но и като „възможност”. Ако в ерата на модернизма Църквата е била подложена на постоянните нападки на войнстващия атеизъм, то в постмодерната ера тя ще получи всички шансове да се реабилитира.

Абсолютната истина, в която вярват християните, не е физичен закон или обективна закономерност. Християнството изповядва личностен Бог, Който не е обект на наблюдение или изследване, а Субект, с който човек може да има лично общение. В този смисъл не може да има абсолютно обективно познание за Бога и божественото, тъй като, на първо място, Той е субект, а на второ място, това познание преминава през съзнанието на човека, който също е субект. Следователно познаването на Бога е дълбоко субективно, лично и съкровено и не подлежи на обективация. Християнството никога не е било в пълно съгласие с хладния рационализъм на модерността, но не може да бъде и в пълно съгласие с релативизма на постмодерността.

За Църквата е важно да забележи смяната на парадигмата на мислене в обществото. На рационално мислещия човек в модерната ера му бяха необходими научни аргументи за съществуването на Бога. Трябваше да доказваме вярата. Днес обаче никой не се интересува от обективни доказателства. В постмодерния светоглед на преден план изпъква въпросът за субективното, за начина, по който истината се преживява от отделната личност. Постмодерният човек е в търсене на „лична”, а не на „обективна истина”. Християнството (особено западното) ще трябва да преосмисли факта, че в същността си то не е само огласяване на истини, но реално преживяване на Божията опрощаваща любов и благодат, събуждаща в човека, който я е преживял, „дълбоко религиозно чувство” и „съзнание за истина”. Християнството е „път”, който често започва от личната среща с Бога. В такива случаи разбирането следва опита.

Интересно е, че в постмодерната ера, в която човекът отрича рационалния подход към живота, вследствие на което отхвърля и идеята за абсолютна истина, същевременно се създава глад към духовното. За разлика от модерното постмодерното общество търси отговори на екзистенциалните си въпроси в метафизичното. Това означава, че Църквата би трябвало да насочи основните си усилия не в доказването на факта, че християнството е носител на „абсолютната истина” (което за нас е безспорен факт), а в създаването на контекст, в който човекът да може да я преживее. Признаването на християнството и на неговите вярвания като „абсолютна истина” предполага духовен опит, изисква обръщане към самия Бог, изповядван от християните. Това убеждение не може да дойде отвън. То се поражда в дълбините на сърцето след среща с Христос.

Истината не може само да се доказва. Тя трябва да се преживее. Богатият мистичен опит на Църквата не трябва да бъде разбиран единствено като наследство. Необходимо е този опит да бъде съживен и насърчаван. Тук не твърдя, че трябва да загърбим проповядването на неоспоримите истини или традиционните християнски ценности, а смятам, че трябва да се поставят нови акценти, съответстващи на възприятията и нуждите на постмодерното общество. Църквата трябва да преоткрие своя пневматологичен характер и без да престава да се разбира като „Тяло Христово”, трябва да се преоткрие като „Храм на Духа” – Храм, в който присъствието на благодатната и чудотворна сила на Бога може да се преживее лично.

В ерата на недоверчивост към метанаративите и насърчаване на микронаративите смятам, че Църквата трябва да насочи усилията си в две посоки: първо, тя трябва да зачете своето вътрешно многообразие и второ, трябва да преосмисли ролята на местното църковно общество.

В началото на XXI век християнството продължава да бъде разединено. Досега говорих за Църквата като че ли тя е единно цяло, но практически това не е така. Църквата е раздробена. Тя е представлявана от три големи традиции, всяка от които съдържа различни подтрадиции в себе си. Смятам, че без да престава да търси начини за помирение и единение между отделните традиции, Църквата трябва да преосмисли своето вътрешно многообразие, да го зачете, дори да го отпразнува. Това означава, че занапред ще трябва да се работи усилено в полза на междуконфесионалния диалог, който е редно да има за цел да установи „единство в различията”. Ако в модерността разнообразието на християнски конфесии е обърквало човека и той постоянно си е задавал въпроса коя всъщност е истинската Църква, то в постмодерното общество този въпрос отпада.

Що се отнася до ролята на местната Църква, смятам, че бъдещето принадлежи именно на нея. Когато говорим за Църквата, ние винаги говорим за нещо невидимо, отвъд онова, което съзнанието ни може да обхване, за едно вселенско тяло, съставлявано от много части. Постмодерното мислене обаче изисква да се насочим от глобалното към локалното, за нас това означава да преоткрием ролята и значимостта на малката църковна общност. Църквата трябва да се погрижи за това животът в местните църковни общества да закипи с нова сила. Църквата е силна само тогава, когато са силни нейните църкви.

Религиозният плурализъм на постмодерното общество ще изправи християнството пред предизвикателството на междурелигиозния диалог. Не само плуралистичните идеи на новата епоха, но и процесът на глобализация е още едно условие, което „принуждава” Църквата да се подготви за такъв диалог. Всички религии, почти без изключение, са напуснали своите традиционни територии и присъстват навсякъде по света. Религиите са в „опасна” близост една до друга. Това означава, че постмодерната ера ще бъде ера или на мирния диалог между религиите, или на техния болезнен сблъсък.

Разбира се, параметрите и целите на този евентуален диалог трябва да се изяснят предварително. Според мен има две направления, в които трябва да протича диалогът – първо, постигането на съгласие за мирно съжителство и второ, сътрудничество в справянето с възникващите проблеми на съвремието. За мен здравословният междурелигиозен (а това важи и за междуконфесионалния) диалог е не в сливането на вярванията, а в намирането на общи фундаменти, които

да установят мир и да се превърнат в платформа за взаимни действия с цел разрешаване на общочовешки проблеми. Светът, в който вече живеят повече от 7 милиарда жители, е наш общ дом и мирът и благоденствието в него зависи от добрата воля и усилията на всички.

Релативизацията на морала безспорно е един от най-сериозните проблеми, с които ще се сблъска Църквата в постмодерната ера, тъй като християнската вяра има пряко отношение към морала. В условията на морална деградация на обществото Църквата разполага с едно-единствено оръжие – живот на благочестие. Християните трябва не просто да продължат да вярват в изконните християнски добродетели, но да ги живеят и ги отстояват активно. За съжаление християните често и съвсем основателно са обвинявани, че не живеят това, което вярват. Ето какво трябва да се промени. Смятам, че в условията на нравствен релативизъм не християнските доктрини, а християнската етика би била най-силното свидетелство за истинността на християнството. В постмодерността единствено християнската етика може да бъде християнска апологетика.

Рано или късно, човечеството ще се умори от моралната разпуснатост, именно защото тя руши, както устоите на обществото, така и устоите на личността, и въпреки че често дарява на човека усещане за удоволствие, в същото време го лишава от възможността да преживее трайно щастие. Но докато това се случи и обществото отново се завърне към добродетелите, които само е отрекло, те трябва да бъдат съхранявани в лоното на църковния живот.

Във време на недоверие към авторитетите, когато постмодерното общество гради „общество на гражданите”, онова, което ще помогне на Църквата да осъществи своята мисия, е развитието на „еклесиастично общество” с повишено еклесиастично самосъзнание. В Църквата трябва да се съживи разбирането, че Църквата е не просто институция или йерархия, подчинена на канонични правила, а преди всичко „жив организъм”. Трябва да се наблегне на развитието на Църквата като „общност”. Христовата Църква не е просто Църква на свещенството, а и Църква на миряните. В новата епоха миряните ще играят все по-голяма роля в живота и ще са все по-решаващ фактор в духовните процеси. Затова свещенството трябва да намери форми и начини за поощряване на участието на миряните в живота на Църквата. Принадлежността на миряните към Църквата не може и не трябва да бъде формална. Редно е формалността да бъде разградена от живата връзка, от една духовна деятелност, която е плод на лично самоосъзнаване и е самоопределение.

Виртуалното пространство е още едно пространство, което Църквата ще трябва да изпълни със своето присъствие. Тя ще трябва да го „насити” с Истината, в която вярва. От друга страна обаче, Църквата ще трябва да остане контрастна реалност, като предложи „общност от плът и кръв”, която истински да засища човешките потребности от пълноценно общуване с другите. Докато все повече хора избират виртуалното вместо реалното, Църквата трябва да продължи да бъде „място на реална среща” не само на човека с Бога, но и на човека със „своите по вяра”. В процеса на „развъплъщаване” на света Църквата ще трябва в още по голяма степен да се „въплъщава” в живота на човека, тоест да намира все повече място в неговото ежедневие. Именно койнонията, общението на вярващите, е била силата на ранното християнство. И ако желаем да си възвърнем неговата сила и виталност, трябва да спрем да ходим на Църква, просто трябва да бъдем Църквата.

Заключение

В условията на всеки епохален преход Църквата, която е стълб и крепило на истината, е трябвало да се адаптира към условията, които новата епоха създава. Тя е имала отговорността да предаде вечните и непроменими истини на един постоянно изменящ се свят. Запазвайки съдържанието на своето послание, тя е трябвало да променя формите, чрез които го е предавала. Тази нелека задача отново стои пред нея. Църквата не е от този свят, но е в този свят и успеха на нейната мисия зависи от това, доколко е способна да разбере процесите, протичащи в света. Постмодерността е „нова ситуация”, която изисква друг тип отношение и поведение на Църквата от това, към което тя се е придържала досега, изисква повишена чувствителност, по-голяма гъвкавост, диалогичност, отвореност, адаптивност, изисква ясни позиции и бързи действия. Новата ситуация предизвиква Църквата да преосмисли себе си, да се реорганизира и предложи нови модели за реализиране на християнската вяра в новата реалност. Ако това не се случи, Църквата ще замръзне във времето и процесът на маргинализацията на християнския светоглед неизбежно ще се задълбочи.

Човечеството се е променило. То мисли по нов начин, поело е в нова посока и вече говори на нов език. Ще остане ли този нов език „чужд” и „непознат” за Църквата? Това всички ние трябва да решим.

 Източник: Списание Християнство и култура